“Как успя да влезеш в телефона? С пръстов отпечатък от трупа ли?”

Из романа “Жажда” на Ю Несбьо, издателство ЕМАС. Превод – Ева Кънева.

“Катрине плъзна поглед над залата, завърши поредното си изсмукано от пръстите изречение, пое си дъх и забеляза как ръката на един колега леко барабани по подлакътника на стола.

— Ако обаче Елисе Хермансен е пуснала убиеца по-рано вечерта и го е оставила вътре, докато самата тя е била навън, значи търсим човек, когото е познавала. Затова прегледахме информацията в телефона и настолния й компютър. Торд?

Торд Грен се изправи. Знаеха го и като Щъркела, несъмнено защото визуално напомняше едноименното животно: въздълъг врат, тесен клюноподобен нос и размах на крилата, който далеч надхвърля ръста му. Ретроочилата с кръгли рамки и дългата къдрава коса, спускаща се от двете страни на тясното му лице, навяваха спомени за седемдесетте.

— Влязохме в айфона й и прегледахме списъка с входящи и изходящи разговори през последните три дни — докладва Торд, без да отклонява поглед от таблета си, защото по принцип избягваше зрителен контакт. — Всички повиквания са от и към служебни контакти. Колеги и клиенти.

— И нито едно към приятел? — обади се Магнюс Скаре, тактически следовател. — Или към родители?

— Изразих се съвсем ясно: само делови разговори — подчерта Торд без враждебна нотка, само с цел да уточни. — Същото важи и за електронната й кореспонденция. Писмата са с делови характер.

— От адвокатската кантора потвърдиха, че Елисе почти всяка вечер е оставала след работно време — вметна Катрине.

— Типично за необвързаните жени — отбеляза Скаре.

Катрине изгледа недоволно дребния набит следовател, макар да знаеше, че коментарът му не е целял да я уязви. Скаре не беше нито достатъчно перфиден, нито достатъчно остроумен.

— Настолният й компютър не е защитен с парола. И там не открихме кой знае какво — продължи Торд. — файловете дневници показват, че Елисе Хермансен е използвала компютъра си предимно за достъп до новини и за справки в Гугъл. Разглеждала е няколко порностраници, но все стандартни неща. Няма виртуални следи от нейни опити да завърже познанства посредством въпросните сайтове. Най-съмнителната й проява за последните години е да си пусне „Тетрадката“ по платформата Попкорн Тайм.

Понеже не познаваше достатъчно добре компютърния експерт, Катрине не успя да определи дали определението „съмнителен“ се отнася за използването на пиратски сървър, или за избора на филм. По нейно мнение неудачен беше изборът на филм, докато Попкорн Тайм много й липсваше.

— Опитах да вляза във фейсбук профила й с няколко широко разпространени пароли, но не се получи и изпратих молба за достъп.

— Това възможно ли е? — учуди се Андерш Вюлер, седнал на първия ред.

— Да, ако подадем молба до КРИПОС и до съда. Ако те я одобрят обаче, тя се изпраща в американски съд, а после евентуално и до централата на фейсбук. В най-добрия случай ще отнеме седмици, а иначе — месеци.

— Няма друго — приключи Торд Грен.

— Един въпрос от пълен новобранец — обади се Вюлер. — Как успя да влезеш в телефона? С пръстов отпечатък от трупа ли?

Торд погледна Вюлер, бързо отмести очи и поклати глава.

— А как тогава? Старият модел айфон се отваря с четирицифрен код. Това прави десетки хиляди различни…

— С микроскоп — прекъсна го Торд и въведе нещо върху таблета.

Катрине беше запозната с неговия метод, но му даде възможност той да го разясни на новия колега. Торд Грен нямаше полицейско образование. Всъщност не беше завършил нищо. Бе следвал няколко години информационни технологии в Дания, но не се беше дипломирал. Въпреки това от IT отдела в Главното управление го „лапнаха“ веднага и го назначиха за експерт по киберследи. Чисто и просто защото Торд беше ненадминат в бранша.

— Дори дисплеят на телефона да е изработен от най-твърдото стъкло, по него пак се образуват вдлъбнатини на местата, където пръстите натискат най-често — поясни той. — Отварям клавиатурата и проверявам върху кои клавиши се падат най-дълбоките вдлъбнатини. И ето ти го кода. Е, да не забравяме, че четири цифри правят двайсет и четири комбинации, но общо взето това е цялата работа.

— Добре, ама телефонът се заключва автоматично след три неуспешни опита да въведеш паролата — възрази Андерш. — Значи, имал си право само на две грешки…

— Уцелих паролата при втория опит — усмихна се Торд. Дали от задоволство заради успеха, или заради нещо на екрана на таблета, не стана ясно.

— Иха! На това му се вика късмет — удиви се Скаре.

— По-скоро бих казал, че не ми провървя, защото можех да я улуча от първия път. Когато две от четирите цифри са 1 и 9 както в дадения случай, почти винаги паролата се оказва година. Тогава комбинациите се свеждат до две.

— Стига толкова по тази тема — прекъсна ги Катрине. — Говорихме със сестрата на жертвата. Елисе не е имала сериозен приятел от години и най-вероятно не е възнамерявала да се обвързва.”

 

Из романа “Жажда” на Ю Несбьо, издателство ЕМАС. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“…”

“Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи.”

“— Само от любопитство да те питам… какво държиш в онази клетка в дневната?”

Осло, Норвегия. Серия зловещи убийства разтърсват града. Почеркът е един и същ: след уговорени срещи в приложение за запознанства неуловим маниак разкъсва с метални зъби гърлата на млади жени, изпивайки кръвта им. Единственото, на което полицията се натъква, са гротескните останки от чудовищните пиршества. Без улики, без заподозрени и без време за губене, местните власти нямат друг избор, освен да се обърнат към единствения човек, способен да спре зверствата.

Тъмна сянка е изплувала от миналото, възраждайки отдавна забравените митове за кръвопийците, а бившият старши инспектор Хари Хуле трябва да се изправи пред най-големия си и кошмарен враг – единственият, който е успял да му се изплъзне.