“Остави го да диша – мислех си, – той е мъж.”
Из “Писмо до сестра ми” на Мария Пеева и Люси Рикспуун, издателство Софтпрес.
“Загасям цигарата и влизам обратно в малката кухня, която винаги е била любимата ми стая. Тук седяхме със Стефан вечер и водехме дълги разговори за всичко, за децата, за работния ден, за колегите, за всички дребни и големи неща, които ни се случват, които искаме или не искаме да ни се случат. Излизахме да пушим заедно на терасата и дори когато се умълчавахме, разговорът между нас продължаваше. С очи, с ръце, с присъствие. Със самия факт, че споделяме един доми един живот. До голяма степен обвинявам себе си, че не сложих край на запоите му от самото начало. Може би тогава нямаше да скъсаме тази нишка на близост, която споява мислите и мечтите ни и ни тегли един към друг. Но как бих могла да знам, че от една-две невинни чашки с колеги след работа ще се стигне дотук? Винаги съм мислела, че в брака човек трябва да има известна свобода. Не можеш да погълнеш човека до теб, да изядеш цялото му време, всичките му мисли. “Остави го да диша – мислех си, – той е мъж. Какво толкова, че отишъл да изпие някоя ракия? Работата му е напрегната, всички полицаи пият. Представи си какви ужасии виждат всеки ден. Нали трябва да разтовари някак?” Е, оставих го да диша. Докато се оказа, че издиша само алкохолни изпарения и вече не мога да направя нищо, за да си го върна. Трябваше Тони да се разболее, че да се вземе в ръце малко. Какво да си мисля? Че любовта му към мен не бе достатъчна да го спаси от него самия? Възможно ли е да обичаш една жена с цялото си сърце и да се самоунищожаваш пред очите й? Не знам… Много ми е рано за такива мисли. По-добре да приготвя закуската. Смути за Тони, сандвич за Ния. Събуждане на децата, целувки, разпределяне на задълженията за деня. Лекарства за Тони, пускане на пералня, мацване на червило пред огледалото, усмивка.”
Из “Писмо до сестра ми” на Мария Пеева и Люси Рикспуун, издателство Софтпрес.
Още откъси от книгата:
“Тези дни съвсем не знам коя съм…”
“Масово се пише с правописни грешки!”
“Сами се обричаме да сме вечни жертви на чувствата и терзанията си…”
Животът им тече с 10 часа разлика и 180 градуса разминаване в ежедневието. В София Радост приготвя закуската на болния си син, игнорира сърдитото сумтене на дъщеря си и избягва да поглежда гневно към съпруга си. В същото време Лора се приспива с шума на океана в Калифорния и с топлата прегръдка на красив италианец след поредния професионален успех като психолог.
Две сестри като двете страни на монетата – противоположни, но неизменно свързани. Всяка – стабилен гръб и основа за другата. Но когато монетата се завърта на ръб, животът и на двете е напът да изгуби равновесие. Неочаквани разкрития от миналото и съдбовни избори в настоящето преобръщат всичко, в което са вярвали. Единствено писмата, които си разменят, им помагат да запазят здравия си разум в свят, който изглежда все по-безумен и за двете им.
Мария Пеева, известна като Мама Нинджа, и практикуващият в САЩ доктор по клинична психология Люси Рикспуун създават роман, който се чете на един дъх, но топли дълго. С лекия си и емоционален език, пълнокръвни герои и неочаквани обрати “Писмо до сестра ми” е книга за живота, толкова истински, че прилича на роман. И за онези малки нащърбени ръбчета във всеки от нас, които ни помагат да се напасваме с другите. Защото връзките са пъзел от характери. Нима може да направиш сглобка с перфектно симетрична фигура?
