„Непоносимо бе да загубиш дори едно дете“

„Демарко добре познаваше „Безнадеждно лято“ – любимата му от трите книги на автора. Главният герой, Джошуа Кенеди, е потънал в мъка заради изнасилването на дъщеря му и ареста на сина му за търговия с наркотици. Излива гнева си върху съдебната система и върху живота като цяло чрез прибягване към дребни престъпления – първо графити, после кражби от магазини, накрая вандализъм и унищожаване на общинска собственост. Намира запасите от екстази на сина си, но вместо да ги унищожи, пробва наркотика и прекарва следващите три дни в мотелска стая с двайсет и четири годишно момиче, една от приятелките на сина му. Дали това означаваше, че самият Томас Хюстън някога е прибягвал до престъпления, наркотици и изневяра като начин да се освободи от болката? Не, разбира се. Демарко с интерес отбеляза факта, че авторът е избрал именно тези дейности за облекчаване на гнева и мъката на героя си.

Болката на Хюстън от смъртта на родителите му очевидно е била все още прясна четири години след случилото се. Може да е била прясна и в онази съботна нощ. Може да е гноясвала в него през цялото това време и накрая нещо съвсем тривиално – саркастичен коментар, телефонно обаждане – да я е отключило и да е възпламенило в гърдите му гняв, който литературните успокоителни са били неспособни да потиснат.

Демарко си отбеляза наум да провери разпечатката от телефонните обаждания на Хюстън от онази вечер. Ако успееше да усети настроението на мъжа, състоянието на духа му, може би щеше да стигне до разумно предположение, което да го насочи къде да търси писателя.

Междувременно продължи да сърфира из интернет. Четиридесет минути по-късно попадна на обещаваща статия, написана от Хюстън за списание „Райтър“ – „Да се превърнеш в героя си“. Наложи се да плати трийсет долара за абонамент, за да получи достъп до текста.

В него Хюстън съветваше начинаещите писатели да шлифоват наблюдателските си умения, да се ослушват за нюанси в речевите шаблони, да тълкуват езика на тялото и да намират жестовете, които разкриват естеството на скритите мисли, онези дребни, но издайнически физически подробности, които разбулват скритите черти на характера. „Създайте си навика да наблюдавате хората и да слушате – бе написал Хюстън. – Приемете го като част от изследователската ви работа. Вършете я навсякъде, където е възможно: в търговския център, в кафенето, в автобуса или във влака, на оживената улица. Това е вашата класна стая. После се научете да прехвърляте тези наблюдателни умения от реални хора върху литературни герои. Трябва да опознаете героинята си отвън и отвътре, да научите всичко за миналото й, за детството й, всичките й травми и победи, които са я превърнали в това, което е в самото начало на историята ви. Едва тогава бихте могли да се превърнете в тази героиня, докато тя прави избор след избор, които тласкат историята напред. Вие, авторът, седнал в удобния си стол пред клавиатурата, трябва едновременно с това да бъдете и героинята, която реагира на изневярата на любовника си, на повишението в работата или на онзи автобус, който лети срещу нея на магистралата. Защото само ако се слеете с героинята си, може да сте напълно сигурни за нейните реакции в подобни ситуации. И едва тогава тя ще се превърне в правдоподобна героиня, която заслужава доверие. Едва тогава ще стане истинска.“

Демарко се облегна в стола си и се загледа в мигащия курсор. Постави се на мястото на Хюстън, видя се как приближава към всяка от спалните, опита се да си представи ужасяващия момент на осъзнаването. Съпруга – мъртва, прерязано гърло. Син – мъртъв, прерязано гърло. Дъщеря – мъртва, прерязано гърло. Бебе – мъртво, намушкано в сърцето.

„Гневът и мъката навярно са избухнали в съзнанието му като ядрена експлозия – помисли си. – Гигантски гъбовиден облак постепенно е изпълнил всички гънчици на мозъка му. Просмукал се е във всички клетки и ги е оставил вцепенени, задавени, задушени.“

За Демарко не беше трудно да си го представи. Виждаше се в къщата на Хюстън. Залиташе от една стая към следващата. Трябваше да види с очите си, да се увери, да опровергае онова, което вече знаеше. Осъзнаването, че тях вече ги няма – всичките до един, щеше да е непоносимо.

„Как би могъл да го понесе?“ – чудеше се. Непоносимо бе да загубиш дори едно дете. Никога не успяваш да преодолееш нещо подобно, никога не можеш да прогониш образите. Стъклото винаги ще се троши и ще се сипе по лицето ти. Ларейн винаги ще пищи и винаги ще удря с юмруци по гърдите ти. Внезапно усети, че се е върнал в собствения си спомен. Знаеше го, но не роптаеше. Понякога дори копнееше отново да се почувства раздран от тази болка, да свърне незабелязано по онази мрачна, хлъзгава от дъжда улица…

Усети сянка на вратата и вдигна поглед. Полицай Морган го наблюдаваше и съобщи:

 – Въздушният доклад е отрицателен.

– Да – дрезгаво отвърна Демарко с пресъхнало гърло. Усети струйка влага по лявата си буза и вкус на сол в ъгълчето на устата си.

– Управителят на резервата иска да знае дали могат да отворят отново пътеките.

Сержантът бавно си пое въздух и с мъка преглътна.

– Моля те, припомни на управителя на резервата, че по всяка вероятност в онези гори все още има въоръжен заподозрян. Така че той може да отвори шибаните пътеки едва когато съм дяволски сигурен, че не съществува опасност от прерязване на още гърла.

– Морган кимна, но остана неподвижен.

– Това е всичко – добави Демарко. – Благодаря.

Колегата му не помръдна още десетина секунди и едва тогава се обърна и тръгна към вратата.

Демарко прокара длан през лицето си и я избърса в крачола на панталона си.“

 

Из „Чернова“ на Рандал Силвис, издателство Софт-прес. Превод: Калина Лазарова.

Още цитати от книгата:

“Има много писатели с талант, но малцина са талантливите писатели с дисциплина”

“Животът е дълъг процес на разрушаване. Всъщност дори не толкова дълъг.”

“Знам, работата ти е да не забелязваш нищо”

“Сега в тези гори или близо до тях се крие и убиец”

 

Краят на октомври е и в Северозападна Пенсилвания властва сезонът на мрачното настроение. Въздухът е сив и натежал от дъждовни капки или замъглен от снежни вихрушки. Слънчевите дни са рядкост, летните магазинчета са затворени, голф игрищата са тихи като гробища, яхтените пристанища са като оголени кости с потрошените си дъски.

А от няколко дни в горите край езерото Уилхелм се крие убиец – отчаян, въоръжен, объркан. Човек, внезапно изгубил ума си. Довчерашен герой за родното си градче, днес прочутият писател и университетски преподавател Томас Хюстън е обявен за изверг, избил цялото си семейство.

Сержант Райън Демарко обаче е опитен детектив и познава лично издирвания беглец. И макар да се съмнява, че писателят е способен на подобна жестокост, е длъжен да го открие. Но ако Хюстън е невинен, защо се крие от полицията? И какви улики по случая крие недовършеният ръкопис на новия му роман? Докато се бори със собствените си демони, Демарко затъва все по-дълбоко в мрачното разследване и рискува да се превърне в поредната жертва…

 

„Чернова“ е брилянтен, майсторски изваян трилър от многократно награждавания писател, сценарист и драматург Рандал Силвис (носител на престижната литературна награда Drue Heinz), чиито книги са преведени на повече от 10 езика. Силвис е автор на многобройни романи, а есетата, статиите, поемите и разказите му са публикувани в списания като „Discovery“, „The Writer“, „PRISM International“, „Short Story International“, „Manoa“ и др.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: