Христо Раянов: Не се разпилявам

Христо Раянов е едно от онези момчета, на които отдалече им личи, че са умни и свестни хора, но ти става ясно, че за бонус са и симпатяги, едва когато отворят уста. Кротък и “обран”, но изключително забавен, без да парадира с постиженията си до тук, без да обсебва разговора, без да се натрапва с нещо. А поводи за гордост той определено има. Роден в Русе, завършил е математическа гимназия, а после СУ “Климент Охридски” със специалност “Журналистика”, магистратура “Литература – творческо писане” и в момента е докторант със специалност “Литература, кино, сценарий”. От 2008 година работи като телевизионен сценарист за хитови филми и предавания като “Откраднат живот”, “Сървайвър България”, “Столичани в повече”, “Най-хубавите години от нашия живот”, “Комиците”, “Нека говорят”, “Българските следи” и е автор на публикации в списанията “Гранта България” и “Страници”. Печели националната награда “Южна пролет 2014” за дебют в категория “Проза” за сборника си с разкази “Трудният начин” и трета награда от конкурса “Рашко Сугарев” на фонд “13 века България”. Втората му книга със заглавие “Ами ако? България на три морета (истини за българската народопсихопатия)” е в партньорство с един от най-добрите ни сатирични художници, карикатуристът Христо Комарницки, известен с това, че твори в сферата на политическата сатира, и е с предговор от Стефан Цанев. Съдържа 25 хумористични есета, посветени на “специфичната теория на невероятностите на българите”, както казва самият Раянов, и включва теми за история, политика, литература, спорт и какво ли още не. Кой българин не си е задавал поне веднъж въпроса “Какво щеше да стане, ако България бе останала на 3 морета?”, “Ами ако нямаше турско робство или някой друг ни беше освободил?”… Христо Раянов с лекота подхвърля отговорите на тези и други вълнуващи въпроси и доказва, че не пести хумор и свежи идеи само за телевизионните си сценарии.

Интересното е, че идеята за “нещо историческо, хумористично и леко” идва след разговор с главния редактор на издателство Софт-прес, Димитър Риков, с когото Христо често играе футбол – в непринуден разговор и на по бира двамата (както всеки двама средностатистически българи) се заговорили за история и политика и “какво би било, ако…”, Христо веднага започнал да подава идеи, Риков ловко му отвръщал с други и така решили, че от това би излязло интересно четиво. Но истината е, че есетата от книгата на Христо се възприемат не само с усмивка – доста от читателите ги намират за леко тъжни, може би поради факта, че остъргват до дъно бленуващата българска душа и поднасят “приземяващ” текст между редовете и болезнени изводи за позабравени и изкривени от самите нас поводи за гордост.

За това какво щеше да стане, ако не беше написал книгата, за писането и работата с редактора по “България на три морета” си бъбрим с Христо в паузата, отворила се между литературните проекти и университетската му работа. Той отговаря кратко, но аз пък съм с торба въпроси, та – получи ни се интересно интервю.

 

Христо Раянов: “Идеите са наистина навсякъде.”

Интервю на Валентина Мизийска

 

Ами ако Риков не беше подхвърлил идеята? Честно казано, вярвам, че на добрите истории им е писано все някога да видят бял свят, но все пак, ако ти не беше написал тази книга…?

Със сигурност много от тезите в книгата щяха да намерят друг път – дали в разкази, дали в есета. Има неща, за които човек просто не може да си мълчи, а “Ами ако” беше идеалната възможност да събера всичко.

Как се пише нещо, което може и да няма край? Въпросът “Ами ако…?” може да се повдига до припадък.

Беше доста трудно да се отсеят темите, за да може съдържанието да не стои самоцелно, а да има структура без повторения, като в същото време обхваща широк набор от теми.

Съдейки по броя на хората, които имат мнение по въпроса “какво щеше…, ако беше…”, трябва да имаш голяма аудитория. Но дали биха им се понравили шеговитите ти изводи в края на всеки анализ? За какви читатели е книгата ти?

Книгата е за всеки с чувство за хумор. Радвам се еднакво на съгласни и несъгласни с тезите. Важното е да няма безразлични.

Как се пише такъв ръкопис? Предполагам, че идеите са бликали отвсякъде. Ходил си с тефтер, вързан за джоба, или си писал по салфетки в заведения? Имаше ли рутина? Сядаш и пишеш от-до всеки ден, всяка вечер, всяка неделя…

Идеите наистина са навсякъде – на улицата, в градския транспорт, в магазина, по новините, по форумите… Колкото до рутината – по-скоро е дисциплина. Имаш задача, трябва да я свършиш. Задачата ти е да пишеш – значи пишеш 🙂

Наложи ли ти се да правиш проучвания по някои теми или така – от обща култура по БГ история, политология, литература и какво ли не – разнищи темите една след друга?

За всяка една от темите са правени големи проучвания. Най-важната част от подобен вид текстове (поне за мен) е правилната фактология. Много лесно се говори наизуст, но след това текстът не става добър. Освен това с голямо проучване на темата излизат още повече интересни неща, които могат да се разкажат.

А сега сериозно: Димитър Риков ти подхвърля идеята за тази книга, та сядаш и пишеш, и ти върви писането… Имаше ли все пак някакво притеснение ще оправдаеш ли очакванията на издателството, разбрал ли си идеята добре, добър ли си въобще (и тем подобни разяждащи размисли, както при всеки истински писател)?

Притеснение винаги има, поне при мен, и няма как да се избяга от него. Но в подобни случаи работата с редактора помага – постоянно се пращат текстове, получава се обратна връзка и винаги си наясно дали си на прав път.

Как знаеше какви теми да развиеш? Допитваше ли се до редактора? Дописа ли нещо след предаването на първия ръкопис?

По-скоро имах проблем с това кои теми да оставя извън ръкописа – дали не се повтарят, дали са достатъчно разпознаваеми и интересни, дали могат да се направят добри изводи. Комуникацията с редактора беше много важна и почти ежедневна.

Има ли “Ами ако…” теми и анализи, които са отпаднали, а ти все още не можеш да ги прежалиш?

Не. Щом нещо е отпаднало, значи е имало подходяща причина.

Колко дълго ти излезе писането на книгата?

Няколко месеца.

И каква е поуката от четивото? С какво усещане се надяваш да останат читателите след прочита?

С усещането, че не всичко е загубено.

Как се работи с редактор по такъв проект? На кои елементи от писането се обръща повече внимание в такъв жанр?

Работата с редактора е много важна и много необходима за подобен вид жанр. Като елементи – няма нещо, което да изпъква, набляга се на всичко.

Има ли нещо, което ще запомниш завинаги от работата с редактора, и кой съвет, мислиш, че ще ти помага в писането в бъдеще?

Конкретен съвет – не, по-скоро редовната комуникация с редактор е най-полезното.

Повечето интересни автори оригиналничат върху хартията, а сред хора са затворени, може би защото писането е самотно занимание. Имаш ли представа как те оценяват близки и приятели?

Надявам се да не ги дразня. Обичам да разказвам вицове и да карам хората да се чувстват добре. Писането наистина е самотно занимание, но не е задължително да си интроверт.

Не се ли подхлъзваш някога да “разпилееш” някоя идея в повече проекти? Примерно, пишеш си ръкописа на “Ами ако…?”, но паралелно пишеш и сценарий за скеч за комедийно шоу. Успяваш ли да отделиш проектите?

Не се разпилявам. Това може би е въпрос на самодисциплина. Отделянето на работа и лични проекти е задължително в моя случай, защото иначе няма да излезе нищо – както от работата, така и от личните проекти.

Къде работиш сега и кога намираш време за лични проекти?

Продължавам да си работя като сценарист. Когато остане време и енергия – идва ред на личните проекти.

Какво обичаш да четеш?

Исторически романи.

Работиш ли върху следващ проект?

Засега съм оставил на пауза в полза на университетската работа.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Най-важното нещо на писането е четенето. Четете.