Петър Крумов и бурния празник на езика

В търсене на поредния съвременен автор, когото да ви дам за пример за добро (и българско!) писане, в списъка с нови заглавия на издателство Colibri попаднах на “Катафалка, два носорога” на Петър Крумов. Зачетох първата глава и определено още тогава имах усещането, че съм уцелила “нашия” човек. Да се опитвам да ви заблуждавам, че съм се превивала от смях по време на четенето, няма да ми се получи – рядко се смея с глас на романи, не защото не разбирам от шеги, а поради простата причина, че чета по принцип по-сериозна проза. Но с “Катафалка”-та определено се усмихвах почти на всяка страница.

Няма да експериментирам с преразкази на дебютния роман на Петър – няма да ми се получи хубаво, – затова ще го оставя той да резюмира. На героя просто му се случват много работи, при това – нито една от тези случки не може да се нарече “Голямата интрига”, за да отговори на въпроса поради каква причина авторът се е наел да ни разказва всичкото това. Героят е особен индивид с изненадващо високо мнение за себе си, който предприема странни действия и бъбри доста глупости, и като цяло крайно зле се справя с балансирането по ръба между умопомрачението, тъпотията и чистата лудост. С две думи – рядко срещан притегателен образ за една женска аудитория, чиято горда представителка съм аз. И въпреки това съм страшно доволна, че прочетох книгата. Стилът на Петър е уникален, хуморът му – макар и черен – е безкрайно оригинален, неизчерпаем и извира от всякакви ъгълчета на повествованието, речникът му е богат, при все че няма никакви излишни думи, и излага всеки ред безумно увлекателно. Нещото, което ме порази, е че описания и сравнения бликат почти от всяка страница, но в целия роман няма нито едно клише – нито една едничка дума, нито един едничък образ, нито една метафора, нито едно решение, действие, препятствие и край на случка. Редно е и да кажа, че почти на един дъх бях преполовила четивото, когато едни приятели ме попитаха какво чета и за какво се разказва и аз изпаднах в непознато състояние. Запитах се “При условие, че не знам ЗА КАКВО ОСНОВНО Е ИСТОРИЯТА, защо продължавам да чета?” Ами, разни работи се случват, образът единствено доказва, че човешкото въображение е безгранично, когато си тотален лузър, – но не мога да се спра! Обяснението всъщност въобще не закъсня, все пак съм страстен читател и едва ли някога ми се е случвало да не мога да реша кое конкретно ме отблъсква или ми харесва. Та защо продължавах да се гмуркам в романа? Може би заради удоволствието да чета добре написан текст? Ето затова!

Иначе Петър Крумов е симпатяга от класа. Интелигентен, артистичен и – както стана ясно – духовит. Роден през 1988 г. в София, следва културология в Софийския университет, завършва и кинорежисура в НАТФИЗ и е повлиян от творчеството на Луи Селин, Пиер Паоло Пазолини и Роберто Боланьо. За “Катафалка, два носорога”, който е дебютният му роман, и за писането, си говорим в едно непринудено интервю по време на Софийския международен панаир на книгата.

 

Петър Крумов: “Исках читателите да изпитват чувството на нарастваща еуфория.”

Интервю на Валентина Мизийска

 

“Но как се започва тази история и колко назад да се върна? Имаше ли изобщо история или само низ от случайни събития? Какво да разкаже една марионетка, когато я попитат за нейната хроника?” Хм, на главния ти герой му се случват толкова неща, че ми е трудно да ги събера в няколко изречения. Би ли опитал да опишеш фабулата по различен начин от резюмето на корицата?

Това е разказ за едно дълго и паническо бягство. Безредното отстъпление на един уплашен човек, в което той наранява мнозина, но и сам се превръща в трагически образ. Събитията, които преживява, са колкото случайни, толкова и неизбежни.

Май не си се целил в женската аудитория. За какви читатели е романът ти?

Не съм се целил в конкретна аудитория. Исках да напиша книгата, която все търся по лавиците на книжарниците и все не намирам. Разбира се, очаквах, че “женската аудитория” не би адмирирала морална свиня като Доч (героят на романа). Изненадващо, много читателки реагиараха позитивно. Имам предвид – прочетоха книгата, смяха се, съчувстваха. Но в крайна сметка, дори да раздразниш някого, пак си постигнал ефект. Извадил си читателя от зоната му на конфорт. Моята версия е, че в живота на всяка жена има поне по един такъв Доч, по един мъжки паразит, когото тя обича и мрази едновременно. Затова и книгата им идва близка. Отделно от това, в нея има и изобилие от женски образи.

Героят ти е тотален лузър. Защо реши да заложиш на него? Не е ли малко рисковано – читателят може да не издържи да му симпатизира до края и да зареже книгата?

Читателят е свободен да прави каквото иска. Той си е купил книгата и е пълновластен господар на своето копие.

Определението “лузър” ми се струва, ако не неточно, то поне непълно. Несретници крачат по улиците, такива се возят в метрото, с такива са пълни учрежденията, такива сме самите ние. Така е, защото в нашата конкурентна система, ти си винаги “лузър” спрямо някой друг, ти си в режим на константна загуба. Дефицит на пари, енергия, вяра, смелост, увереност, на каквото щете. Колкото по-бързо приемем загубата като неотменима и важна част от съществуването ни, колкото по-рано спрем да се заблуждаваме относно собственото си величие (а това не е лесна работа), толкова по-ефективно бихме се изплъзнали от клопките, в които Доч попада. Замислете се, че всеки носи “лузъра” в себе си. Дори героят Ахил се оказва в крайна сметка неудачник, понеже загива от стрела в петата.

Има ли Доч въобще някакви положителни черти? Или поне нещо, за което лично ти да му завиждаш, щом си му посветил цял роман?

Разбира се. Той владее иронията до съвършенство. Разполага с изострена наблюдателност, която понякога ескалира в поетически усет за света. Как толкова редки качества са загробени от баналността на ежедневието. Как такава проницателност съществува в едно с дебелокожието – това е трагедията на тази книга. Трагедия, в която лесно можем да припознаем себе си.

Казват, че авторите обикновено “заемат” голяма част от личните си качества на своите главни герои. Но като те гледам, не ми приличаш на твоя герой. В крайна сметка кой е Доч и откъде се появи?

Приличаме си по много неща. Аз например също съм хипохондрик. Аз също съм крал дрехи. Аз също съм бягал от училище и съм играл на рулетка. В главата ми витаят мисли, подобни на тези на Доч, но той има смелостта да ги изкаже, а аз – не. Доч е събирателен образ. Всеки достатъчно честен със себе си, може да се припознае.

Въображение, “добър слух” или опит? Измисли ли повечето от случките в романа или някой ти ги разказа? Звучат толкова достоверно.

Бъдете внимателни, ако имате приятел, който пише. Писателят е клептоман.

И все пак, много неща се случват на героя, страшно много събития сам той предизвиква. Но той сякаш не търпи никаква промяна. Не беше ли редно да му дойде акъла до края?

Ако на героя “му дойде акъла” накрая, това ще рече, че той е разбрал как да бъде по-прилежен в координатната система на обществото. Изкоренил е лошотията си и занапред ще бъде морален отличник. Но това ми се струва невярно. Хората трудно се променят из основи. Но когато натрупат някакъв опит, те са склонни да възприемат нещата по-философски. Освобождават се от своята ограниченост. Опознават и признават и чуждите камбанарии, не само своята. Ако се вгледате внимателно, на финала ще видите същия пейзаж, същите облаци, същото слънце, както от началото на книгата, но с един нюанс по-красиви и леки, по-малко болезнени. Ето за този един нюанс се бъхти Доч двеста и тридесет страници. Останалото е илюзия.

Каква е поуката от историята? С какво усещане се надяваш да останат читателите след прочита на романа?

Ако искат поуки, читателите ще си намерят басните на Лафонтен.

Но ето все пак едно заключение. Доч, както и ние, с прискърбие приемаме маловажната роля, която животът ни е отредил. Все искаме да сме нещо повече и това е хубаво, но и болезнено, при евентуален провал. Когато на финала Доч се обърне през рамо, ще види, че от купа случайности, от несъществените мизерии, които е натворил, се е издигнал епос.

Колко дълго писа романа?

В три години се събира процеса от първото изречение до това Colibri да го издадат.

Как се случи да започнеш работа с Colibri? До колко издателства изпрати ръкопис, каква част от ръкописа, от колко издателства ти отговориха – по мейл или телефон, обсъдихте ли колко работа ви чака, преди да се съгласиш да започнеш работа по ръкописа с тях?

За това ще съм вечно благодарен на Светлозар Желев. Той е човек-оркестър в българския литературен контекст. Той прие да прочете един първоначален вариант на романа и пак той го изпрати в Colibri. Не съм го давал никъде другаде. Спомням си нощта, в която разбрах, че ще ме издават. Бях щастлив. Оттам нататък какво имаше да преговарям и да умувам. Щяха да ме издават Colibri!

По кои елементи от разказа работихте най-много с редактора?

По-елемента Чистота. Беше трудно, понеже книгата е замислена като словесен порой, а и героят не си мери приказките. Но всяка дума беше принудена да докаже мястото и значението си. Таня Джокова, която беше мой редактор и на която ще съм вечно признателен, ме научи на много трезв подход към текста. Дотогава аз нямах развит такъв. Тя ме научи да съкращавам, да не се разпилявам и отвличам. Накрая това толкова ми хареса, че замалко да изтрия цялата книга.

Има ли сцени, описания, елементи, които са отпаднали, а ти все още не можеш да ги прежалиш?

Не.

Какво ще запомниш завинаги от работата с редактора и кой съвет, мислиш, че ще ти помага в писането в бъдеще?

Вече съм по-внимателен.

Имаш изключително отличителен писателски глас. Пишеш мрачно и иронично, но с нестандартен хумор, открояващи се сравнения, динамично, на много простичък език. Кое формира този стил? Кои любими автори ти повлияха, колко дълго го упражнява и с какво – преди дебюта с “Катафалката”?

Преди “Катафалката” не разполагах с този стил. Писателите обикновенно развиват свой почерк, но моят почерк би бил да адаптирам всеки път стила си, така че да е полезен на конкретната история. Повлиян съм най-вече от Луи Селин. Там можеш да прочетеш една страница и да виеш от кеф, или пък да стенеш цяла година. Литературен триумф, чисто злато. Всъщност можех да разкажа каквато и да е история, важното беше да поддържам езиковия галоп. Исках читателите да изпитват чувството на нарастваща еуфория. С всяко следващо изречение да усещат бурния празник на езика.

Какво работиш и кога намираш време за писане?

Работя като асистент режисьор. Когато изкарам достатъчно средства от там, сядам и пиша.

Какво обичаш да четеш?

Сочна проза. Поезия. Надписи по стените. Жълти статии.

Работиш ли върху следващ проект?

Суеверен съм, не бива да разказвам. Мога да кажа само, че няма нищо общо с предишния.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Съветът ми е да не се мотаят. Казвам го, понеже самият аз имам проблем с дисциплината.

 

 

Романът “Катафалка, два носорога” можете поръчате от издателство Colibri или да купите от всички добри книжарници в страната, а подбрани цитати от книгата можете да прочетете ето тук:

“Престорих се, че ми се живее, и излязох.”

“Спадах към онези, с които не си заслужава да излизаш…”