“Реката следва пътя си, без да се интересува от стоящия на брега.”
Из романа “Афиши в огледалото” на Радостина А. Ангелова, издателство Софт-прес.
“Днес нямаха представление, а подир седмица щяха да пътуват до Пловдив. Между тези две събития зееше празнина, с която Роза не можеше да се справи лесно. Откакто разбра за болестта си, бе започнала да гледа на живота по странен начин: нека мине днешният ден, този отпуснат следобед, този сумрачен час… Другото можеше да почака. В същото време кроеше планове занапред, все едно можеше да предвиди и управлява идните години по дни и часове. Дори по минути. Някъде между осезаемата реалност на сегашния момент и неподозираните води на бъдещето лежаха други дни, наречени “утре”, “вдругиден”, “след седмица”, за които Роза не можеше да напрегне мисълта си. Насилваше се дори само при задължението да се погрижи за утрешната закуска или да се подготви за дамската сбирка, на която е поканена след два дни.
Стоян наблюдаваше профила на жена си и по сенките, които минаваха през лицето й, се опитваше да прочете заключените в нея думи. Ударите на сърцето му отекваха глухо, сякаш да не смутят подобната на сън привечерна тишина в дома им. Роза седеше пред писалището си, а той, както обикновено, се бе разположил на масата. Чашата с кафе до ситно изписаните листове беше празна, само утайка се вторачваше в лицето му от дъното й. Ако някой му запънеше пистолет и го попиташе кога е изпил чашата и какво е чел в последния час, можеше и да се прости с живота. Толкова бе далеч от онова, с което се занимаваше.
Но бе близо до Роза.
Познаваше я достатъчно, за да чете по жестовете й. По мимиките й, дори по онези, които запазваше единствено за себе си. Каменното й лице също му говореше. Притихналите устни, тъжната свещичка в погледа, която гледаше бързо да угаси. Ако Стоян можеше да избира, сто пъти би предпочел Роза да го напусне заради Тодор Богданов или заради когото и да било другиго, само да е здрава. Ала нямаше избор. Реката следва пътя си, без да се интересува от стоящия на брега.
Погледна още един път листовете на масата и се отказа – утре сутрин щеше да продължи. А сега бе още светло, може би Роза ще приеме да се разходят за малко, да се смесят с онези, които се връщат от работа – ей-така, заради глъчката, заради игрите на децата в праха покрай оградите, заради въртопа от аромати, който се завихряше около къщурките… Думата “прах” обаче го накара да отвие отново мастилницата. Не бе тази улица място за дробовете на Роза, тъкмо от няколко дни се чувстваше по-добре: температурата беше нормална, а мъчителната кашлица призори се бе изпарила.”
Из романа „Афиши в огледалото“ на Радостина А. Ангелова, издателство Софт-прес.
Още откъси от романа:
“Въображението й не смееше да мине зад многоточието.”
“Ако един търси тъмнина в тъмното, а друг – светлина в мрака…”
Три години – това е периодът от живота на една от най-талантливите и незаслужено забравени български актриси, обхванат в “Афиши в огледалото”. Три години от началото на ХХ век, в които Роза Попова завладява публиката като Медея и Маргарита, прави първи стъпки като поетеса и се сблъсква с най-драматичното събитие в живота си – любовта на Тодор Богданов.
В съвременната линия на романа Лия и Макс имат едва шест дни, за да открият себе си. Когато Лия среща колоритната баба на Макс и вижда стар афиш с името на Роза Попова – същия афиш, който е гледала в стаята си като дете, тя опитва да научи повече за актрисата и онова, което открива, не е образ от миналото, а път, по който да върне мечтите си.
“Афиши в огледалото” увлича като пълноводна река и умело впримчва шепота на историята. Редовете чертаят пълнокръвната карта на София преди 100 години и София днес, а героите – и реално съществувалите, и родените на страниците, се оглеждат във всеки от нас.
Радостина А. Ангелова е награждаван автор на поезия и разкази, номинирана за наградите “Елиас Канети” и “Награда на София” за романа “Виенски апартамент” и е включена в европейския топ 100 за най-креативните автори на хайку.
