Мария Пеева и Люси Рикспуун: Писмо до сестра ми

Те са две авторки, а книгата им е една. Започват общия си проект спонтанно, но благодарение на сходството в характерите и умението да разказват увлекателно и искрено, романът им се превръща в едно изключително завладяващо четиво, което пленява стотици читателски сърца на ден. Мария Пеева е достатъчно известна във виртуалното пространство – нищо че повечето от последователите на едноименния й блог я знаят като Мама Нинджа. Работи като преводач на филми и е майка на четирима сина. Люси Рикспуун е доктор по клинична психология и практикуващ терапевт. Работи с деца във високо функционалната част на аутистичния спектър и от 15 години живее в САЩ. Преди близо 3 години покрай обща приятелка се запознават във Facebook и съвсем скоро се ражда идеята за общ проект – роман за две сестри, разделени от 10 часа разлика, с коренно различен живот – тук в България и там в щатите, – които общуват чрез писма. Появява се “Писмо до сестра ми” – изключително свеж, земен и грабващ роман за търсенето и намирането на себе си, за ежедневните житейски битки, за самооценката, за обичта между сестри, за пропуснатите и грабнатите възможности, за любовта към себе си. С интригуващата фабула, завладяващ ритъм, триизмерни герои, емоция и топлина “Писмо до сестра ми” успешно прави голямата крачка към качествената световна литература и ни превръща в горди читатели на вълнуващ съвременен български роман. Чудите се как две отскорошни приятелки могат да влязат така успешно в ролята на две сестри? Чудите се как е възможно две талантливи момичета да създадат толкова успешен дебютен продукт, при условие, че първата им истинска среща очи в очи се състои на… премиерата на книгата? И аз се чудех. И докато не получих отговорите на въпросите си, не спрях да се чудя. Споделям ги с вълнение с вас. Представям ви Мария и Люси в едно много топло и мило интервю за писането, дадено специално за начинаещите автори и читатели на bgstoryteller.

Мария Пеева и Люси Рикспуун: Талантът винаги намира начин

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Ивелина Чолакова

 

Как се пише книга от двама автори? Каква е техниката?

Мария: Започнахме като писма на две сестри – едната пише, другата отговаря. Впоследствие решихме да добавим и действие – това, което се случва извън писмата и остава несподелено в тях. Иначе беше лесно – аз водя действието в България и Гърция, а Люси в Щатите – всеки отговаря за своята територия. 🙂

Люси: При нас не беше трудно, защото книгата е базирана на писма и дневници, което позволява на двамата автори, съответно героини, да запазят автентичността си, без историята да изглежда накъсана. Преди много години в една дълга лекция в Журналистическия факултет на СУ, с един мой колега борехме скуката с писане на разказ заедно. Всеки пишеше по няколко абзаца и другият продължаваше. Там се виждаше разликата между двамата. Той беше подробен и описваше нещата в детайл, а аз движех действието без много обяснения. Подозирам, че за читателя това би било като влакче на ужасите.

Как определяте жанра, в който пишете?

Мария: Може би семейна драма с елементи на епистоларен роман.

Люси: Хм… Роман за човешките отношения… наистина не знам.

Форматът в писма и две гледни точки е много удобен за работа при двама автори. Коя все пак е най-трудната част от писането в тандем?

Мария: При нас се случи лесно, защото Люси нямаше нищо против идеите ми за основния сюжет – завръзката, развитието и развръзката. Предполагам, че най-трудното при работа в тандем е, когато двамата автори имат различно виждане за сюжета или героите. За героите също нямахме никакъв проблем, защото аз работех върху Радост и българските образи, а Люси – върху Лора и американските, и нямаше намеса от страна на единия автор в работата на другия.

Люси: Наистина, ако двамата не могат да постигнат съгласие какво ще се случва в тази история и кой ще го кара да се случи, това може да се окаже проблем. Хората са различни, имат различен изказ, житейски опит, философия, вярвания, ценности. Всичко това се излива във всяка написана история. Аз имам прагматичен език и като чуя за “теменужена мъгла”, полудявам. Представете си как бих работила с някого, който се изразява по този начин. Но съавторството предполага и компромиси. Ако няма компромиси и от двете страни (хаха, или поне от едната!), работата не може да върви. Преди време прочетох описанието на Шонда Раймс (авторката на “Анатомията на Грей”, “Частна практика”, “Скандал”) за писането на сериал. Та тя каза, че си го представя като строене на релси, по които по-късно ще мине влакът. И аз така си представям писането. Ако двамата автори дърпат историята на две различни страни, представете си какво се случва с влака. Аз пиша и научни изследвания в тандем и много харесвам този процес.

Кои са най-добрите писателски черти на другата? Какво прави по-добре от теб?

Мария: Много ми харесва как Люси вплита психологически елементи в сюжета, това допринася за автентичността на образа на Лора и е много ценно само̀ по себе си, дори просто като информация. Освен това пише много забавно и весело, а казва важни неща.

Люси: Мими пише много образно и описателно. Когато човек чете редовете й, веднага може да си представи ситуацията, героя, мястото, в което действието се развива. Героите й идват в готов пакет, няма нужда човек да ги доизгражда в ума си.

Как протичаше творческия ден на всяка? Кога намирахте време за писане, колко често, по колко време, къде?

Мария: Вечер в малките часове, след като приключа с работата по сайта и с преводите, и когато децата заспят. Не знам дали изобщо щях да приключа с този проект, ако от издателството не се бяха свързали с мен. Имаше месеци, в които Люси пращаше по няколко писма, на които аз не намирах време да отговоря и после седнах и написах всичко наведнъж. Не мога да се похваля с отговорна и планирана работа по книгата. Всичко се случваше спонтанно.

Люси: Докато пишехме книгата, аз работех като терапевт в частно терапевтично училище за деца във високата част на аутистичния спектър и пишех дисертацията си. След години четене и писане по темата за жените серийни убийци (темата на дисертацията ми), тази последна година направо нямах търпение да приключа това “чудовище”. Всичко ми беше омръзнало! Писането на книгата ми донесе нужната глътка въздух, даде ми разнообразието, което ми липсваше. Нямах търпение да седна и да пиша! Наскоро се замислих, че пиша леко и с удоволствие, което сигурно не е далеч от дефиницията на графоманията. Общо взето, да бъда писател е малко абстрактно за мен. Аз си живея в моята реалност, в която съм доктор Рикспуун и се занимавам с терапия и диагностика. Хората около мен узнаха, че съм написала книга, просто защото трябваше да пътувам до България и някой трябваше да поеме работата ми. Иначе нямаше и да знаят. Семейството ми се радва на новото ми занимание, но и за тях е абстрактно, защото основно се развива във Фейсбук.

Колко време ви отне проектът?

Люси: Не съм се замисляла. Сега погледнах, че първият съхранен файл от книгата е от май 2016.

Мария: Може би година и половина.

Знаехте ли какво предстои, когато започвахте? Следвахте ли някакъв план на историята или искахте да видите какво ще се получи от само себе си?

Мария: Радост като героиня ми беше ясна от самото начало, защото си представях себе си в едни други обстоятелства. Майката и бащата са основани на реални образи от моя живот, а историята с осиновяването също е вдъхновена от семейната история на моя близка. Всички някак се навързаха.

Люси: При мен действието беше малко по-непланирано. Това е и един аспект от образа на Лора – на пръв поглед изглежда подредена и в контрол, но по-късно се оказва, че не е точно така. Надявам се да накара читателя да се замисли дали първите му впечатления за хората около него са точни. Ние не обичаме да си признаваме, че понякога съдим някого на пръв поглед, а по-късно се оказва, че тези първи впечатления са погрешни. Тук се познава благородството – да признаеш (поне пред себе си!), че си направил грешка. Това се случва на всеки. Изключения няма. Но е важно как носим отговорността по-късно. Представете си колко връзки са съсипани по тази причина. Хората като Лора (а може би и тези като Радост!) често са жертва на първите впечатления. Лора инстинктивно предизвиква завист, а Радост в началото може би буди съжаление или съчувствие. Въпросът е дали в края чувствата са същите.

Позволявахте ли си критика една на друга?

Мария: По-скоро не. Нямаше и защо.

Люси: Нямаше причина. Важно е да се запази автентичността на всяка.

Как решавахте споровете за сюжет, развитие на герои?

Мария: Не сме имали такива. Аз водех първата сюжетна линия – с Радост, Росен, Стефан, отношенията с родителите и осиновяването на Лора в детството им. Люси водеше втората сюжетна линия – Лора в САЩ, връзките й, майката на Лора и осиновяването на малката Моли. Никоя от нас не се е месила в драмите на втората. От самото ни начало идеята беше всяка да “живее своя живот” и да споделя чувствата си със сестра си, а другата да я подкрепя, евентуално да даде съвет съвсем по сестрински. Много леко вървеше работата и не сме се конфронтирали по никакъв повод.

Люси: Имахме разговори за финала. Оригиналният финал беше различен. Това е голямо решение и е важно да е резултат на съгласие.

И как решихте финала?

Мария: Финалът го написах аз, просто защото се развива в България и поех щафетата от Люси. Тя допълни сцената, в която Лора стъпва на летището в САЩ.

Редактирахте ли се една друга?

Люси: Не мисля.

Мария: Може би за някакви дребни печатни грешки. Редактирахме се, когато някоя от нас прави промени в собствения си текст – после уведомяваше другата, за да съобрази съответно нейния отговор.

Как писахте съвместните сцени (в които героините разговарят по телефона, или сцени, в които има диалог между “твои” и “нейни” герои)?

Мария: Това си беше в моя ресор, то е част от първата сюжетна линия, защото касае съдбата на Радост.

Люси: Да, това беше част от историята на Радост.

Какво послание се надявате да е предала всяка от двете героини на читателя?

Мария: Надявам се, че Радост ще вдъхне повече увереност на българската жена, която за съжаление рядко е достатъчно оценена, обичана и уважавана и която понякога жертва собственото си щастие, за да бъде това, което обществото очаква от нея. Освен това много ми се иска хората да потърсят скелетите в гардеробите си, които ги карат да правят неща, които всъщност не искат и не харесват. 🙂

Люси: Лора има много мисии! Една от тях е свързана с подобряването на културата на читателя по отношение на психологията. Това е наука, която се развива невероятно бързо, а в България още говорим за Фройд. Много вода е изтекла от тези времена. Непознаването на тази наука за съжаление не позволява на човека да търси помощ, каквато психологията и психотерапията предлагат. Това е моя много болна тема. Българинът съществува в режим “оцеляване”, а може да живее и по-добре. Имаме ужасно комплицирани взаимоотношения с търсенето и получаването на помощ, вечно търсим скрити подбуди. Това са неща, които нараняват нас самите. Лора също има за цел да разчупи малко стереотипите около образа на емигранта – забелязвам, че в последните години има силни чувства към емиграцията и емигрантите. Да живееш далеч от семейството, корените си, не е лесно. Но не е и геройство, нито пък предателство. То е просто човешки избор. Този избор носи последствия от всякакъв характер. Но нищо в това не е черно-бяло, положително или отрицателно, просто е различно.

Имахте ли бета читатели? Върху кого тествахте историята си и дойдоха ли идеи за подобряване на ръкописа от тази посока?

Мария: Моят съпруг и снаха ми (жената на сина ми) бяха двамата ми бета читатели. Мъжът ми каза: “Много се надявам, че не си писала от личен опит”, което първо ме разсмя, после ме въодушеви. Значи книгата е добра, щом звучи достоверно. Яна (снаха ми) е изключително критичен читател. Казах си, че щом тя харесва книгата, значи ще се чете.

Люси: За мен беше важно да чуя какво мислят определени хора около мен. Деси, моята приятелка, прочете началните страници на книгата и нямаше търпение да разбере какво се случва нататък. Това беше добър знак! Стойчо, приятел и български блогър, беше представител на критичната мъжка аудитория. Накрая с много страхове дадох почти завършената книга на Кристина, моя приятелка от детските години, също емигрантка. Тя е един от хората, до които се допитвам с въпроси за българския език. Изключително критичен читател! Много откровена! Знаех, че няма да ми спести нищо. Едва не паднах, като чух, че е харесала книгата.

Как си намерихте издателство?

Люси: Това беше изключителен принос на Мими.

Мария: Някъде през април миналата година направих блога mamaninja.bg, който бързо стана популярен. Година по-късно издателството се свърза с мен по повод една тема за насилието, което бях публикувала. Предложиха ми да преведа книга, която се канят да издават в тази връзка. Отказах им, защото просто нямах време. И тогава ме попитаха: А мислили ли сте вие да напишете книга? Имаха предвид да подготвя книга с материали от блога. Малко ги изненадах, като им предложих проекта, върху който работим с Люси. В началото бяха скептични, но после го прочетоха и много им хареса.

Каква част от ръкописа предоставихте първоначално? Какви бяха първите отзиви?

Мария: Беше готов може би две трети от текста и това им пратих. Хареса им. Поканиха ме на среща в издателството, обсъдихме някакви условия и така се задейства процесът.

Как работи един редактор с двама автори?

Мария: Ами това е много лесно, когато е ясно коя част от текста на кого е. Имаше коментари и всяка от нас прочете своите и реши дали да ги приеме, или не. Тук е мястото да благодаря на Виктория Иванова, редактора ни, за уместните съвети, на коректора Правда Василева – за прецизността, на Радослав Донев – за страхотната корица, която ни направи, и на Станимира Вълева – за идейното вътрешно оформление и предпечат. Приносът на всички тях е безценен. Работата на всеки от екипа е изключително важна за крайния продукт, а много често те остават незабелязани от публиката. Много съм им признателна за вярата в този проект и всеотдайната им работа по него.

Люси: Сигурно не й е било лесно на Виктория! Подозирам, че не е лесно да се редактират два гласа едновременно.

Кои бяха основните пунктове, по които течаха корекции?

Мария: По принцип редакторските съвети са много полезни и е важно да се вслушваме в тях. Добавих два-три елемента изцяло по редакторска идея и те звучат много добре. За всеки автор е важно да се вслушва в редакторските съвети. Стига, разбира се, да попадне на добър редактор, както беше нашият случай. Такъв, който успява да е обективен и да даде добри насоки, като в същото време окуражи автора.

Люси: Понеже писането отне дълго време (не знам дали е дълго, на мен така ми се стори), беше важно да се прочете от външен човек, който да провери дали всичко върви логично, дали не сме променили нещо, но не навсякъде.

Наложи ли се да пренаписвате сцени/писма, да доизграждате герои, да дописвате интрига?

Люси: Трябваше да разясня някои неща, които на мен звучаха логично, но на другите – не.

Мария: С моята част на редакторски етап не се наложиха промени и доизграждане. Но на ревюърски етап получих мнение, което ме накара да се замисля и да пренапиша финала. Мисля, че така се получи по-добре.

Какво трябва да “гледаме”, когато си търсим и избираме партньор за писане?

Мария: Не знам дали изобщо човек трябва да търси партньор. Или някой ти харесва достатъчно, че да работиш с него, или не. Всъщност всеки може да пише и сам, така предполагам, че е по-лесно. При нас се получи някакво естествено спояване и хармония, което си личи и в книгата. Не знам дали, ако търсихме умишлено този ефект, щеше да е така.

Люси: Аз се изправям често пред този въпрос, но по отношение на научни изследвания. Понякога ми отнема известно време, преди да заключа, че с този човек не мога да работя. Важно е човек да познава себе си и да е наясно със собствените си недостатъци. Ако живее в приказния свят на “аз съм идеален, добър човек, прекрасен писател”, лесно може да се подлъже, че с всекиго може да работи. По-късно обикновено се оказва, че и партньорът му е виновен за всичко. Аз имам добри идеи, но хич ме няма по осъществяването им, особено в изследванията. Имаме един проект, който мъкнем от години с моя колежка – ще бъде чудо, ако го завършим. Та да се върнем на въпроса: аз мисля, че съавтор трябва да се избира внимателно, за да може да върви работата.

Мислите ли върху следващ проект?

Мария: Имам много интересни идеи, но все още не са на етап за споделяне. Не обсъждаме общ проект с Люси. С нея създадохме чудесна творба заедно и това беше едно добро начало. Хубаво е, че читателите се вълнуват от съдбата на героите и искат продължение – това означава, че сме ги докоснали.

Люси: Мими вече е отговорила за общ проект. Аз имам няколко проекта в движение, но още е рано за повече приказки.

Вашият съвет за начинаещите писатели, които четат bgstoryteller?

Мария: Търсете собствения си стил и собствената си тема, не подражавайте на никого и не се опитвайте да сте “модерни”, “екзотични” или каквото и да е, освен ако наистина не ви идва отвътре. Бъдете искрени – читателят не обича, когато някой се прави на интересен. Много ви препоръчвам да направите сайт, блог, да публикувате някъде свои текстове, за да имате някаква читателска аудитория, когато дойде време за книгата. За съжаление в България много трудно издателство обръща внимание на автор, който още не е станал популярен по един или друг начин. Пазарът е много малък и читатели се печелят трудно. Но нали знаете онази реплика от “Джурасик Парк”: Животът винаги намира начин. 🙂 Е, същото важи в пълна сила и за таланта. Успех!

Люси: Пишете! Мислете! Мечтайте! Аз вярвам в приказката, “залудо работи, залудо не стой”. Убедена съм, че работата някой ден се отплаща.