Как да редактираме ръкописа си?
Купували ли сте някога книга, рекламирана за бестселър, в която очевидните правописни грешки сякаш извират от всяка страница. На всеки се е случвало. Грешките могат да ощетят цялостното впечатление от качеството, което един читател очаква от публикувана книга. Но какво означава това? Че не само авторът не си е свършил работата, но и редакторът и коректорът са неглижирали проекта. Това може да доведе до негативни оценки, нисък рейтинг, откъдето и – до негативно влияние върху продажбите.
И докато наистина случайните грешки са практически неизбежни в един завършен ръкопис, това да се борим за перфектност е все още цел, която си струва усилието. Разбирането на най-честите грешки на кандидатстващите ръкописи може да помогне на авторите да се отнесат към работата си по време на редактирането с повече яснота. Вече научихте кои са “Трите най-големи грешки на кандидатстващите ръкописи”. Ето на какво още трябва да обърнете достатъчно внимание:
Допускане на осведоменост. Авторите пишат толкова много редакции на ръкописите си, които познават до болка, режат и добавят сцени и детайли, че в един момент губят реална представа за това, което наистина е било поднесено на читателя. Един от основните капани на писането на роман, който се явява достатъчно голямо произведение, че да не може да се прочете дори от собствения му автор от началото до края за един ден, е че се замъглява усещането кое е останало в главата и кое е поставено на страницата при последната редакция. Личен опит, наблюдения, старателно проучване толкова добре са оформили картината в ума на автора, че той е свикнал с нея и несъзнателно допуска, че читателят също е осведомен. Един нелек метод, който се препоръчва за проверка, е да се проследи пътя на всеки герой в романа – от сцена на сцена, в които той/тя участва активно и да се засече информацията, на която е бил изложен във всяка. “Дупките”, създадени от допускането за осведоменост ще лъснат и ще можете да ги попълните.
Твърде описателно тагване на реплики (“каза той”, “каза тя”, “отговори едикой си”) или липса на такова в дълги и многолюдни диалози. Доста автори стават невероятно креативни, опре ли до тагвания в диалога. “Той се смая”, “тя изсъска”, “той изпръхтя”, “изстена тя”, “той преживя-нещо-там-което-не-съм-могъл-да-кажа-с-репликата”. Това, което такива автори вероятно не допускат, е много просто: въпреки че “каза”, “попита”, “отвърна” не са чак толкова оригинални, те имат предимството да остават “невидими” за читателя, като в същото време той е наясно на кого принадлежи всяка реплика. Препоръчва се да се придържате към основните тагове, вместо да отвличате вниманието на читателя от същественото в диалога. В идеалния вариант репликите трябва да са толкова силни, че да не се нуждаят от подкрепата на тагове като “изпръхтя”, “изкикоти се”, “изненада се”. Използвайте синоними на “каза” или пестеливо вмъквайте изражения на лицето или дребни действия в картинката, като внимателно ги отделяте пунктуационно от самата реплика. “– Нямам търпение да дойде лятото и да се видим пак! – Клара разпери ръце и се хвърли в прегръдката му. – И да ми пишеш всеки ден, ей!” Кой го е казал? Ами, Клара – докато се хвърляла в прегръдките му, взела, че го казала.
Започване от грешното място в историята и претупване на развръзката. Захвърляли ли сте книга след прочит на едва няколко страници от началото? Това обикновено се случва, когато авторите започват историята си от грешното място. Имайте предвид, че докато като автори вие знаете, че нещо интересно ще се случи съвсем скоро, това не се отнася за читателите ви. Ако те не бъдат ангажирани още в началото, шансовете да се навъртат наоколо, за да ви очакват да ги изненадате приятно, са нищожни. Повечето млади автори не знаят как и къде е най-добре да започват своите истории, нито как да изпълнят обещанието, което книгата им дава в началото. Започнете ярко, с напрежение: “Те се изсипват привечер. Прелитат през крепостните стени, правят цигански колела над покривите, пърхат в пролуките между къщите. Цели улици кипят от тях, трепкаща бяла пяна върху паветата.” (“Светлината, която не виждаме”, Антъни Доер, превод: Пламен Кирилов.) Започнете с действие: “Русокосото момче се спусна от скалата и затърси път към лагуната.” (“Повелителят на мухите”, Уилям Голдинг, превод – Димитри Иванов.) Започнете неочаквано: “Априлският ден бе ясен и студен, часовниците биеха тринайсет часа̀.” (“1984”, Джордж Оруел, превод – Лидия Божилова.)
Прекалено съсредоточаване върху предисторията. Прекалено голямо количество предистория в началото е голям проблем (по-нататък пък, и особено към края, тя става почти ненужна). Читателският интерес трябва да се грабне от началото. А това предполага ярки образи и действие. Не непременно преследване с коли, експлозии, а по-скоро напрежение, емоции, противопоставяне на идеи). Дълги, обяснителни пасажи, дори прекрасно написани, могат да прекъснат разказа, преди той дори да е започнал да се придвижва напред. Същото се отнася до безконечния пролог. Обърнете си внимание дали имате такива в началото и редактирайте, докато е време.
Липса на структурен план и основен сюжет, водещ от сцена в сцена. Обърнете внимание на основите в изграждането на история. Има ли тя ясно изграден гръбнак – ясни начало, среда и край? Изграден ли е сюжетът спрямо тях по неоспорим и удовлетворителен начин чрез поредица от външно и вътрешно изграждане, усложнения и конфликти? Липсата на конфликти води до липса на напрежение, а това прави един роман неувлекателен. Всяка сцена ли придвижва историята напред? Води ли кулминацията към развръзка, открития и т.н. Ако не, защо не? Първата сцена може и да е критична, но всеки автор трябва да знае, че няма да стигне до публикуване със сюжет, в който няма кардинални моменти. Сцените след кулминацията също често се неглижират, а именно те са частта от историята, в която се затварят отворени по-рано скоби, приключват се достоверно сюжетни линии или се аранжират в аванс първите сцени на продължението на поредицата.
Прекаляване с описания на действия, описания на външен вид и картини, и въобще многословие. Случва се, когато авторът предоставя ненужни детайли и използва повече ресурс там, където всичко може да се каже наистина по-просто и това пак да бъде в унисон с характерния му стил на писане. Капацитетите в бранша споделят, че описание на герой с маркиране на повече от три характеристики действа разсейващо и в крайна сметка пречи на читателя да си представи нещата. Твърде обстоятелствените описания на действия могат да бъдат откровено дразнещи. Те забавят ритъма, намаляват напрежението и прекъсват потока на сцената. Доста автори трудно разрешават на читателя да усети интуитивно нещата в сцената, особено когато се касае за физическо действие. Героят влиза в стаята, като “приближава стаята, отваря вратата, преминава вътре и затваря вратата след себе си”. Какво ще стане, ако се доверите на усета на читателите и героят просто “влезе” там?
Объркващи времеви континууми. Създаване на дискомфорт у читателя с ангажирането му с повече от един времеви диапазон, например текущо действие в повествованието и действие, представено чрез спомени. Или две действия, които се движат уж паралелно в сюжета, но представляват две коренно различни линии, разделени от десетилетия. Трябва да се помисли върху поставянето на някаква граница между двете, някакъв начин, по който читателят безусловно да ги различава – отделяне в различни глави, употреба на различно глаголно време, маркиране на година/дата в началото на новия период в повествованието или друго творческо решение. Запомнете: обърканият читател в края на краищата е недоволен от преживяването с произведението. Ако въобще стигне до “края на краищата”, нали?
Ще ви е интересно да прочетете още:
Трите най-големи грешки на кандидатстващите ръкописи
Как да напишем роман, който читателите не могат да оставят настрана?
Отношенията между героите, или изграждане на достоверни образи