3-те тайни на доброто повествование

Автор: Стивън Джеймс

Като романист и преподавател по творческо писане съм забелязал, че в много семинари и книги за писането са пропуснати 3 от най-съществените аспекти на занаята. И че дори автори на романи-бестселъри се препъват в тях.

Макар че не са толкова трудни за схващане. Дори са лесни.

И ако вие усъвършенствате тези прости принципи за оформяне на историята, вашето писане ще се промени завинаги. Честно. Ето как става това:

Тайна #1: ПРИЧИНАТА И СЛЕДСТВИЕТО СА НАЙ-ВАЖНИ.

Всичко в историята трябва да бъде следствие на действието или събитието, което ги предхожда.

Това може и да ви се струва прекалено очевидно и самият аз, когато го споменавам по време на семинарите си, не виждам често някой да си го записва настървено, мърморейки: “Човече, и ти ли вземаш от това? Уникално е!” Посмейте се за моя сметка за няколко минути. Защото можете да бъдете изненадани от това как по-голямото внимание върху причинно-следствената връзка ще подобри вашето писане.

Като писател на художествена проза вие искате вашия читател да е винаги емоционално свързан с историята. Но когато читателите бъдат принуждавани да гадаят защо нещо се случва (или не се случва), дори това да е за част от секундата, те се изключват интелектуално или направо се дистанцират от историята. Вместо да останат редом до героите, те ще започнат да анализират или да поставят под въпрос развитието на фабулата. А вие определено не искате това.

Когато някой читател ви каже, че не е могъл да остави книга, докато не я прочете, това често е защото всичко в историята логично е следвало своя ход. Истории, които се развиват естествено, завладяват читателя и той разгръща страница след страница. Ако пък се провалите, можете да объркате читателите, да убиете ритъма на историята си и да се заявите като слаб писател.

Да речем, че пишете трилър и главният герой е сам вкъщи. Можете да напишете:

Тя заключи вратата с треперещи пръсти. Знаеше, че убиецът е от другата страна.

Но, не! Не бихте го написали така.

Защото, ако бяхте, щяхте да пречупите, макар и само за миг, емоционалната връзка на читателя с историята. Той започва да се чуди: “Защо тя се протяга и заключва вратата?” А после продължава да чете и си казва. “А, схванах, убиецът е от другата страна”.

Ако пък смятате, че това изречение изпълнява ролята си на обяснение на това, какво се е случило в предишното изречение, можете да опитате да подобрите писането чрез размяна на последователността на изреченията, вместо да обяснявате действие.

Много по-силно е да опишете сцената по този начин:

Убиецът беше от другата страна на вратата. С трепереща ръка тя се протегна и заключи.

Причина: Убиецът е от другата страна на вратата.

Действие: Тя я заключва.

Помислете го по следния начин: Ако сте написали сцена, в която теоретично можете да свържете събитията с думата “защото”, тогава обикновено можете да подобрите сцената чрез структурирането й така, че да ги свържете с “и тогава”.

Вземете за пример жената, която е преследвана от убиеца:

Тя заключи вратата, защото знаеше, че убиецът е от другата страна.

Ако го напишете в този ред, изречението мести ефекта към причината. Обаче:

Тя знаеше, че убиецът е от другата страна на вратата, така че я заключи.

Тук вече се водим към нейния отговор.

Разбира се, повечето пъти ние пропускаме думи като “защото” и “така че” – а и горните примери са доста опростени, – но вие схващате идеята.

Докато изграждате по-сложни сцени, не забравяйте, че осъзнавания и открития се случват след действия, не преди тях. Вместо да ни кажете, че героят разбира нещо и после да ни кажете защо го разбира – както в “Тя най-накрая разбра кой е убиеца, когато прочете писмото”, – напишете го така: “Когато прочете писмото, тя най-накрая разбра кой е убиецът”. Винаги надграждайте над това, което вече е казано или направено, вместо да полагате основите, след като идеята е изградена. И като продължение, придвижете историята напред, вместо да се насилвате да се връщате назад, за да давате причината за това, че нещо се е случило.

Един последен пример:

Грег скучаеше на писателския семинар. Започна да си рисува драскулки. Беше чувал всичко това. Изведнъж преглътна и огледа смутено стаята, когато преподавателят го извика по име, за да обясни структурата на “причина и следствие”.

Този параграф е пълна бъркотия. Поне 7 събития се случват и нито едно не е на своето логично място. Ето действителната им последователност:

1. Грег седи на семинара.
2. Той осъзнава, че всичко това вече го е слушал.
3. Настъпва отегчение.
4. Започва да си рисува драскулки.
5. Грег е извикан по име.
6. Той се засрамва.
7. Преглъща трудно и се оглежда наоколо

Всяко събитие причинява следващото.

Вашето писане ще бъде много по-ефективно, ако ни покажете, какво се случва докато се случва, вместо да ни обяснявате какво се е случило.

Въпреки казаното до тук, имайте предвид 3 изключения – три случая, в които можете да се придвижите от следствието към причината, без да разбивате магията на вашата история.

Първо, при край на глава или секция от нея. Например, можете да започнете секцията с:

– Как можа да ми причиниш това – извика тя.

Читателят моментално започва да любопитства кой вика, по кого вика и защо. Така книгата ще стане хубава, така че е добре (дори чудесно) да започнете така. Ако обаче това изречение се появи в средата на развиваща се сцена, би било по-разумно да преминете от причина към следствие:

 Той й каза, че е влюбен в друга.

– Как можа да ми причиниш това – извика тя.

Второто изключение е, когато едно действие предизвиква две или повече едновременни реакции. В параграфа за Грег, той преглъща трудно и се оглежда наоколо. Понеже неговото неудобство го кара да реагира – и с преглъщане, и с оглеждане – редът, в който казвате на читателя, че ги прави, може да бъде обратен.

И последното изключение е, когато пишете сцена, в която вашият герой показва завидните си дедуктивни умения в осъзнаването на нещо, което читателят все още не е успял. Спомнете си за Шерлок Холмс, който гледа гърба на пощенски плик, прочиства гърлото си и анонсира, че е решил случая. Читателят си казва: “Брей! Как го направи?”, любопитството му е разпалено, а по-късно, когато той обяснява дедуктивния процес, разбира, че всичко следва логичния ред на предходните събития.

Тайна #2: АКО НЕ Е ДОСТОВЕРНО, НЕ МУ Е МЯСТОТО ТУК.

Повествованието претърпява крах, дори когато, макар и възможно да се случи, действието е недостоверно.

В писателските кръгове е обичайно да се говори за “спиране на недоверието”, но фразата лично мен ме притеснява, защото предполага читателят да подхожда към книгата с недоверие, да се налага някак да остави това отношение настрана, за да се ангажира с историята. Но всъщност е вярно точно обратното. Читателите подхождат към историите с желание да им повярват. Читателите имат и намерението, и желанието да станат част от история, в която всичко, което се случва в света на повествованието и което управлява историята, е достоверно. В такъв случай, като писатели нашата цел е да убедим читателя да зареже за момент недоверието си и да му дадем това, което иска, чрез постоянно поддържане на доверието в историята.

Разликата не е само въпрос на семантика. Въпрос е на разбиране на настройките и очакванията на вашите читатели. Читателите искат да се потопят в дълбока вяра. Ние трябва да ги уважаваме достатъчно, за да поддържаме тази вяра жива през цялата история.

Да речем, че измисляте и пишете за свят, в който гравитацията не съществува. OK, ако съживите този свят на страниците на романа си чрез своите герои, читателят ще го приеме – но от там нататък той ще очаква от вас постоянство. Докато нечия коса не падне на вълни върху раменете на герой, или докато някой не успее да пийне кафе, без течността да отплува нанякъде от чашата, и целостта на този свят бъде разбита. Читателят или ще започне да губи интерес и накрая ще спре да чете, или ще се изключи за историята и ще започне да търси съзнателно други противоречия – нито едното от които не желаете.

При равни други условия, щом читателите спрат да ви вярват, на тях ще спре да им пука за историята. А читателите спират да вярват на истории, в които героите действат нелогично.

Когато оформям история, постоянно се питам: “Какво наистина би направил един герой в такава ситуация”?

И после му разрешавам да го направи.

Винаги.

Защо?

Защото читателят, независимо дали го осъзнава или не, си задава същия въпрос: “Какво наистина би направил този герой”?

Когато героите действат по необясним начин, независимо дали във връзка с образа си или с развитието на историята, читателят губи вяра в писателската способност да разкаже тази история.

В една сцена в първия ми роман, “The Pawn” (Залогът – бел. прев.), моят главен герой интервюира губернатор от Северна Каролина и губернаторът му отговаря много странно. Сега, ако моят герой, който се смята за един от най-добрите разследващи журналисти на света, не забележи и не отвърне подобаващо на непонятното поведение на губернатора, читателят ще си помисли: “Какво му става на този пич Бауърс? Очевидно нещо странно се случва там. Защо не забелязва? Той е малоумник”.

Така че аз накарах Бауърс да си помисли: Нещо не се връзва. Нещо не е наред.

Тогава читателят ще се съгласи: “А, добре! И аз така си помислих. OK, нека да разберем какво става там”. Вместо да преча на читателя да се идентифицира с главния герой, това беше вариант да го потопя по-дълбоко в самата история.

Така че, когато се случи нещо невероятно или странно, не се притеснявайте да разрешите на героя си да го забележи и да реагира: “Не съм очаквал тя да каже това”, “Какво? Това е абсурдно”, или, “Очевидно тук се случва нещо повече от това, което си мислех, когато намерих огърлицата”.

Когато герой действа нетипично, вие трябва да дадете на читателя си причина за това – и е добре да е хубава причина. Запомнете: Винаги давайте на читателя, каквото иска, или нещо по-добро. Ако не му дадете онова, което иска (достоверност), ще трябва да го задоволите с обрат или прогрес в историята, което ще го задоволи повече, отколкото е очаквал.

Тайна #3: ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ЕСКАЛИРАНЕ.

В сърцето на една история е напрежението, а в сърцето на напрежението е незадоволеното желание. По своята същност, историята е за един герой, който иска нещо, но не може да го получи. В момента, в който той го получи, историята приключва. Така че, когато междувременно разрешите някой проблем, той трябва винаги да бъде в контекста на още по-голямо ескалиране на фабулата.

Като част от интензивните курсове по писане, които водя, аз правя оценка и критика на ръкописи на участниците в тях. Често откривам, че новопрохождащите автори вече са чували за съвета на толкова много книги за писане и са включили завладяващ “капан” в началото на своята история. Това обикновено е добра идея, въпреки че прекалено често после писателят се принуждава да изразходи следващите страници в писания на предистория, за да обясни контекста на този капан.

Лоша идея.

Защото ще убиете ескалирането.

Ето защо и не работят сцени със сънуване – героинята мисли, че всичко се е объркало, тогава се събужда и разбира, че всичко е било сън.

Та, нещата не са били така зле, в крайна сметка.

Това е обратното на ескалирането – и смъртта на придвижването на историята напред.

Напрежението придвижва една история напред. Когато напрежението се потуши, инерцията на историята изчезва. Чувал съм лектори по писане да разграничават истории “водени от героя” и “водени от действието”, но истината е, че нито героят, нито действието наистина движат една история напред – само незадоволеното желание го прави.

Може да наливате страница след страница с интересна информация за вашия герой, но това няма да придвижи историята напред. Ще я ограничи. Докато не разберем какво иска героят, ние не знаем за какво е историята и няма да ни пука дали желанията на героя са се изпълнили или не.

По подобен начин фабулата е просто поредица от небрежно свързани събития, които героят преживява, докато преминава от криза или желание към променен или преобърнат живот. Така че можете да включвате преследване с коли в сцена след сцена, но в края на краищата читателят няма да го грижа повече от това, че някаква кола преследва друга кола надолу по улицата. Докато не знаем какви са залозите, не ни пука. Историята не се движи от случването на събития, а от ескалирането на напрежението.

Всички истории са истории, водени от напрежението.

Сега, за да създадете дълбочина на героя и да задълбочите напрежението в историята, обикновено ще имате две битки, които се конкурират една с друга. Борбата на героя да реши проблем и вътрешната му борба, изразена във въпрос, който има нужда от отговор. Взаимодействието на тези две борби трябва да се допълва – решаването на единия проблем в кулминацията трябва да даде на главния герой уменията, прозренията или каквото друго му е нужно, за да разреши другия.

До известна степен жанрът, в който пишете, създава очаквания и условности, които ще диктуват превеса на вътрешната или външната борба във вашата история. И все пак, читателите в днешно време са много проницателни и са наясно с повествованията. Ако имате намерение да пишете комерсиална, продаваема художествена проза, ще трябва да включите и вътрешна борба, която ни помага да сме съпричастни с главния герой, и външна борба, която движи сцените в историята към вълнуваща кулминация.

Така че, докато оформяте романа си, запитайте се: “Как бих могъл да направя ситуацията още по-лоша?” Винаги търсете начин да вкопаете главния герой още по-дълбоко и по-дълбоко в невъзможна ситуация (емоционално, физически или в човешки отношения), която накрая ще разрешите по начин, едновременно изненадващ и удовлетворителен за читателя.

Историята трябва да ескалира и ескалира към по-голям конфликт с повече вътрешни борби и по-дълбоко напрежение.

Фабулата трябва да задълбава, а не да се разводнява. Именно затова, повторението е враг на ескалирането. Всяко ново убийство, което включвате, намалява въздействието на следващото убийство върху читателя. Всяка експлозия, молитва, приспособяване, секс сцена означава все по-малко за читателя, просто защото повторението по своята същност служи за противодействие на ескалирането, от което вашата история толкова много се нуждае.

Вместо това, стремете се да направите нещата още по-зле за главния герой. По този начин ще го направите по-добър за вашите читатели.

И трите тайни на повествованието се преплитат. Когато всяко събитие е естествено причинено от предходното, историята има смисъл. Когато героите действат по достоверен и убедителен начин за постигането на своите цели, историята остава достоверна и задълбочаването на напрежението и борбите на героя държат читателя загрижен за това, което се случва, както и заинтересован за това, което предстои.

Чрез постоянното придвижване на историята ви в правилната посока чрез действие, което следва естествено, герои, които действат достоверно, и напрежение, което расте прогресивно, вие ще си осигурите читатели, които да отгръщат страниците и да копнеят за още от вашите произведения.

Стивън Джеймс е американски писател, автор на 2 криминални поредици, носител на редица награди и преподавател по творческо писане. Всичко за него можете да откриете на http://www.stevenjames.net и https://www.facebook.com/sjamesauthor/.