Истории за множество замесени
В по-голямата част от художествената литература вътрешната трансформация на героя е съществен акцент от сюжета. Накратко: герой, който в края на произведението е същият онзи, който е бил в началото (с определени, но не и задължителни, изключения в зависимост от разновидностите на сюжета или жанра, разгледани в предишни статии – вж линкове след този материал), не си заслужава четенето.
Какво е трансформация на героя? Това е промяната (познатото ни “пътуване към себе си”, израстване, дори падение), която се случва с даден образ от началото на историята, през същината й и до самия край на “пътешествието” на героя. Но когато е направено умело, когато можем да начертаем тази метаморфоза, на която е подложен всеки образ в хода на разгръщането на сюжета, това вече може да граничи с поезия. Или: тази история (това преживяване) е толкова важно, че преобръща живота на всеки замесен – не само на героите, които влизат във взаимодействие в хода на събитията, а и на читателя – засяга всеки, който се е докоснал по някакъв начин до историята.
“Сложните” истории. Във фентъзи поредицата “Песен за огън и лед” Джордж Р. Р. Мартин развива реалистично и дълбоко поредица от образи. Денерис Тангериен от наивно младо момиче се превръща в завоевателка. Образът на Джон Сноу преминава под подобна трансформация, приемайки необходимостта метафорично да “убие момчето и да позволи на мъжа в себе си да се роди”. Образи като Санса Старк и Джейм Ланистър, започнали като детински и обрисувани като осъзнаващи красотата си, срещат суровия свят и израстват – Джейм се превръща в зрял и мъдър лидер, а Санса става уравновесена и волева млада дама. По думите на самия автор, идеята му е била да направи героите си “естествени и човешки”, “образи, у които има добро и лошо, нещо благородно и егоистично, добре омесено в природата им”.
Открай време добрите истории разказват за промяна и проследяват ефекта й у всичките герои в сюжета. Ако за някой ударът е наистина голям, няма незасегнати страни. Всеки в пряка връзка с него ще е ощетен (ако го обича) или ще е “облажен” (ако падението на онзи е било с такава важност). Това е и причината сюжетните завръзки и развръзки да се планират с изключителна прецизност и да се проследяват от автора в хода на действието.
Марина е омъжена и има син. О, и връзка с Петър. Който е “щастливо” женен и с две дъщери. Колко време, мислите, че връзката им може да остане само тяхна авантюра – неощетяваща браковете им, незасягаща половинките им, недокосваща децата им? Ако тези двамата са толкова предпазливи, че ще удържат фронта дълго време, започнете в близост до “надушването”. Ако не предвиждате такова – забравете за историята или за нейния успех. Защо?
Защото художествената литература разказва само за големите и “сложните” събития в живота. На малките и простичките човек не обръща внимание, не ги запомня, не го карат да разсъждава – за тях истории никой не пише.
Само малко статистика: почти 75% от мъжете и поне 50% от жените са имали извънбрачна връзка. 35% от браковете устояват на този факт. Ако в обкръжението ви няма семейство, преживяло сериозна криза, значи или в отношенията с всичките си познати се движите по периферията на близостта, или хич ви няма в наблюдението. И в този случай на вас не ви е отредено да напишете историята за Петър и Марина. Читателят просто очаква от една история-за-криза-в-брака повече.
Как може да изглежда историята им в роман, който си заслужава четенето? Една история от този род никога не засяга само двама – нищо, че двамата си мислят, че светът се върти около тях. Поне в едно от семействата партньорът ще си обясни промяната логично. Извънбрачната връзка винаги видоизменя отношенията – възможно е да охладнеят, да се нажежат. Покажете ни семейство, в което някой осъзнава, че човека, в който вярва, вече не е сигурен. Ултиматуми ли ще поставя, ще се моли ли партньора да остане, скандали ли ще вдига, ще се гърчи ли известно време, докато признае подозренията си, ще си стегне ли багажа и ще си замине – не го оставяйте безразличен, защото никога не е. Защо той е такъв, защо така приема факта, че партньора му си има друг обект на физическа и/или психологическа интимност – разкажете ни. И мислите, че с това изчерпвате нещата? Не. Ами децата как ще доловят промяната? Възможно е те първи да усетят, че мама/тати вече не е същия човек? За тях такива отношения са страшни, нищо че не винаги са катастрофа и могат да се окажат даже и градивни за едното от семействата.
Развийте историята, погледнете я от повече страни. Това е история за множество засегнати. И някой или няколко от тях ще губи повече отколкото е мислил, че си струва. Нека губещият да е онзи, който има повече да губи. Нека вече нищо не е същото. Нека вече двамата да разберат, че щом погледнеш към вратата на дома си и обърнеш гръб на този, в който си се врекъл и си създал деца, ти не просто намяташ якето и слизаш за цигари или мляко до супермаркета отсреща. Ти отиваш някъде, за да промениш съдба – на другия в новата ти връзка, на човека редом с теб, на децата ти, на чуждите деца. И ще понесеш последствията си, защото други ще го понесат заради теб, без да са искали.
Промените за всеки образ не са просто начин да задоволим читателския глад за драма – те показват, че събитията в историята ни си струват да се прочетат. Ефектът, който носи разказа ни се оглежда в кривата на промяната в героя като естествена последица, логичен извод, прост отговор на въпроса “защо тази история е важна?” – въпросът, който малко хора си задават ясно, но доста други се вълнуват подсъзнателно. Отговорете на въпроса и вашата проза няма да е загуба на време.
Как да построим кривата на промяната? Има десетки или стотици варианти на пътя, който един образ може да измине от началото до края на едно произведение и не е необходимо промяната да бъде 180-градусов “обратен завой”.
Много често заложбите на всеки герой и на историята като цяло не се виждат от самото начало, но с работата си по проекта нещата за автора се избистрят, приемат форма, подреждат се в концепция и от там нататък е въпрос на време да се открият и преработят точките, които се нуждаят от развитие. Много млади автори в началото не мислят за изграждане на образи, но често нещата им се получават – съвсем случайно или защото добавят нещо на ниво редакция – докато в последствие добиват опит и се научават да оформят схемата към средата на първия си ръкопис с често връщане назад и изпипване на ключови моменти, които да им служат за целта да изградят промяната в героя както трябва.
Има и вариант да го направите отзад напред – след като веднъж оформите сюжета и видите къде е стигнал чрез мотивацията си главния герой, се връщате назад и го изграждате като променящ се герой.
“Онова, което е сам по себе си главният герой, зейва като яма срещу него в кулминацията на историята” – казва американската писателка и редактор на свободна практика Виктория Миксън, автор на два наръчника за писане на проза. – “Не външни сили, а вътрешни. Кое е онова, което обичат и в което вярват, и е в несъвместимост с първичните им нужди? Кое – равно по сила, но с противоположен заряд, – каращо корема им да се свива, се бие вътре в тях в кулминационните сцени? По време на кулминацията се фокусирайте само върху сцените, които водят до нея. Тогава се питаме “Как е възможно тези две нужди да доведат героя до такова бедствие?”
Няма забрана за това да се върнете и изградите кривата на промяната на героя, когато стигнете до края на романа си в първия си ръкопис или ако сте някъде в средата му и се притеснявате, че сте се “изгубили” в историята си. Понякога това е по-лесният начин: виждате какво е научил героят ви накрая или до тук, и се връщате назад към началото, за да напаснете нещата по-добре с развръзката или заплитането. Виктория Миксън говори за това как да се върнете назад по пътя на “пътешествието” на героя до началото на историята си. Основната цел е да подсигурите проблясък от всяко съществено външно действие към вътрешна реакция – и то в посока на промяната, която искате образа да предприеме.
“Създали сме главен герой с две или повече изключително мощни и конфронтиращи се нужди. Тези нужди са принудили този герой да се държи и говори по строго определен начин. И начините, по които той се държи и говори, са създали различни ситуации, в които веднъж попаднал, той отчаяно жадува измъкване, ситуации, от които няма измъкване без страшно оплескване на нещата. Поставили сме този герой в стая, градина, на улицата, самотен остров, планина под открито небе, покрива на палатка или под чаршафите с някого – с други образи, които също имат своите нужди.”
Помислете от какво се нуждае героят. От какво още може да се нуждае. Помислете по какъв начин несъвместимостта на тези две нужди ги кара да се блъскат една в друга и да произвеждат искри. И какво ще стане, ако се случи нещо друго и нещата още повече започнат да си пречат? Какво става, когато нуждите, амбициите на някого се сблъскат със стремежите на друг? Кой от какво е готов да се откаже, да отстъпи и какво му коства ситуацията да се примири? Мотивации, нужди, избор, ефект, последствия от избора – всички неща, които ни правят хора – разкриват вътрешния конфликт на героя в детайли.
Ще ви бъде интересно още:
Доминиращи сюжетни структури в романа
Изграждане на триизмерен образ
