Няколко съвета за избягване на клишето в историята?

Харесвате идеята си. Обичате героите си. Много сте доволни от резултата, постигнат с упорито писане и вече няколко редакции. Лошата новина е, че това не е достатъчно.

Един от най-добрите съвети, които бихте могли да получите някога за писането, е да забравите повечето от онова, на което са ви учили в училище или на курса по творческо писане. Избягване на дълги описания, изчистване на стила от излишни прилагателни, задължително придържане към динамика на сюжета – редица подобни ограничителни недоразумения все още витаят из въздуха по време на преподаване на занаята и се категоризират като мъдростта на съвременния разказ. Само че нищо в книгоиздаването и филмирането на сюжети вече не е същото както преди 10-15 години. Плюс, дори и най-успешните писатели продължават да се развиват и преосмислят стила си, за да се справят с променящите очаквания на съвременния читател.

Тогава къде е формулата за успеха? Уж работите със страст, уж пишете за неща, които лично познавате, обхващате сериозни теми, изграждате открояващи се герои, създавате съспенс и драма, историята ви е толкова достъпна и може да се случи на обикновения човек, и все пак издателствата продължават да ви игнорират! Тайната се крие в претеглянето на всички тези елементи като обекти за художествена литература или нагаждането им, за да извлечете максимална полза от тях. С две думи: държите курс встрани от клишета, мелодрама и сантиментални елементи. Ето и няколко съвета как да го постигнете:

Не копирайте чужди истории. Работата на писателя е да пише истории – не да ги краде или заема, или да ги освежава в опит да ги пробута за оригинал. Да, би трябвало да не подлежи на коментар, но не винаги е напълно ясно. Да не говорим, че е и трудно. Нашите собствени мисли, сънища, фантазии са неизбежно повлияни от онова, което Юнг нарича „колективно несъзнавано“ или „резервоар на преживяванията на нашия вид“ – нещо като знание, което ни е вродено, и което въпреки всичко не можем пряко да осъзнаем. Помислете за митовете, символите, легендите – любов от пръв поглед, дежавю и редица други примери, които влияят на преживяванията и поведението ни, тълкуването на знаци в постъпките на другите без да осъзнаваме това.

Лошата новина е, че в литературата повечето сензационни теми са били разработвани до смърт. Забранена любов, разделени след раждането си близнаци, дълбока тайна за кралско потекло. Резултатът е минно поле от клишета. А доброто писане е битка с това клише. Да, проблемът на историята може да бъде частично компенсиран от свеж диалог, ярки описания и отличителен стил на писане, но простото правило е, че този проблем въобще не трябва да бъде „решаван“ – той трябва да бъде всячески избягван. Странете от банални сюжети с цел героите, читателите, а и вие като автор, да избегнете изтърканата душевна болка.

Не падайте в капана на сензацията. Трудно може да се устои на изкушението от драматични теми – и млади, и утвърдени автори с лекота се подхлъзват по този склон. Проблеми с наркотици, отвличания, насилия над деца в интернати, аборти, изнасилвания – как въобще може един писател да сбърка с такава сензационна суровина? Бъркат, и още как.

Писател, който избира да „постави“ историята си за забранената любов, например, ще нагази в минното поле на клишето от „Ромео и Жулиета“. Той трябва всячески да бяга от всякакви стереотипи на враждуващи до смърт семейства/родове, предателства от ближни, недай си боже – смърт. Или писател, който избира за мизансцен клиника за душевно болни, ще трябва да се потруди здраво за да не заприлича по нещо историята му на „Полет над кукувиче гнездо“. Нима подобни сюжети не са предъвквани в безброй телевизионни предавания и книги?

Не че не можете да разкажете история за двама влюбени, на които им е забранено да са заедно, или за психиатрична клиника, в която пациенти страдат от издевателствата на персонала. Но ако изберете да го направите, трябва да сте наясно с какво се захващате. А вие се захващате с клише.

Преобръщайте стереотипи. Всяка среда си има своето клише, инвентар от герои и стереотипи. Обичайни стереотипи – гладуващ художник, самотен детектив. Ех, на кого ли не му се иска да прочете история за талантлив и упорит художник, допълващ скромните си приходи от продажби в галерии с преподаване в някоя школа или с работа по проекти към някоя рекламна агенция. Или за детектив инспектор със страхотен нюх, здраво ангажиран със случаите си и – въпреки това – в прекрасни отношения със съпругата си. Нима това не е реалност за никого с тези професии?

Истинският проблем с клишето е, че то ни лишава от оригинални детайли, които – макар и по-малко сензационни – са по-убедителни и интересни. Един по-задълбочен поглед над живота на който и да е човек на изкуството или разследващ полицай ще ви разкрие достатъчно факти без клишета. Истината е най-доброто оръжие за автентичност – и в буквалния смисъл, и при въображението.

Дръжте се естествено и я карайте полека. Опитайте следното – напишете два кратки текста. Единият трябва да „закове“ читателя, вторият да го отегчи до смърт. После ги прочетете на някого на глас. Ще се изненадате ли, ако „заковаващият“ текст отегчи, а „отегчителният“ задържи интереса на слушателя ви?

Няколко ще са причините. В опита да задържи читателя начинаещият писател е склонен да прибързва – той приравнява собствения си адреналин към този на читателя. И обратно, когато се опитва да отегчи, същият този млад писател я кара по-бавно, не се притеснява да „прахоса“ 250 думи за да ни „отегчи“ по темата. И – за негов ужас – резултатът е впечатляващ.

Но нещо далеч по-лошо от това да бързат се случва с повечето писатели. В опита да впечатлят те зарязват искреността, а с това – и автентичността.

Разказвайте за онова, което лично познавате. Когато създаваме истории, производни на вече съществуващи, ние не сме съвсем честни със себе си. Ние заемаме чуждо усещане на естетика и го „продаваме“ за свое собствено.

С избора на сензационни теми някои писатели смятат, че са си свършили работата по сюжета, но както се случва с почти всичко в живота, оценяват те по онова, което си направил сам. Най-добрият начин за избягването на клишето е да се практикува искреност. Ако сме попаднали на сензационен материал по честен път, чрез лични преживявания или въображение, ние с право можем да претендираме за лична собственост. В противен случай по-добре да страним от идеята, защото за нас ще говорят като за „онзи, който копира историята“ на… Друг. Колкото по-лична е историята, толкова по-истинска е емоционалната ни ангажираност с нея. А нашите истории трябва да бъдат истории, които само ние можем да разкажем, тъй като само ние ги познаваме добре.

Избавете историята си от косвеното клише. Така както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и по-неопитните автори залитат към ярката светлина на типичните драматични ситуации, където драмата е предварително заложена и удобно готова за употреба.

Клишето ни тегли към себе си, защото е удобно. А удобството за един писател – удобен сюжет, удобни герои, удобен мизансцен, удобни ситуации, удобен набор от думи дори – почти винаги обрича на провал.

Представете си място на действието: клиника, в която правят аборти. Какви са нагласите, които подобна обстановка предизвиква? Читателят най-вероятно ще очаква някоя млада жена да бъде изправена пред мъчителен избор. Тя може да бъде или да не бъде придружавана от мъжа или момчето, отговорно за тази ситуация, но със сигурност ще бъде под огромно напрежение. Той пък може да бъде закоравял или неопитен, да не осъзнава сериозността на ситуацията или да е чувствителен, объркан. Драмата вече е налице, обстановката е ясна – до такава степен, че очакванията се поднасят с лицето напред и историята… се проваля. Това прераства в клише и отказва автентично преживяване за читателя.

Какво може да направи авторът, за да спаси тази драма от читателските очаквания, от клишето? Да стои далеч от подобна обстановка, за да ни даде история, която събужда сетивата ни към тема, която сама по себе си се е превърнала в клише.

В „Хълмове като бели слонове“ Хемингуей спасява своята история за аборт направо чрез изкореняването на обстановката. Вместо да локализира историята си в клиника за аборти, той я разполага на една гара в Испания, където един мъж и едно младо момиче чакат влака, който ще я отведе в града и (както ние подразбираме, тъй като абортът така и не се споменава никъде в разказа) до клиниката. Историята на Хемингуей за аборта е била толкова силна тогава, защото никой преди това не се е осмелявал да повдигне въпроса. Остава толкова силна и днес, защото Хемингуей избягва очевидното, и – правейки това – спасява историята си от клишето, преди клишето дори да е било измислено.

Избягвайте големите съвпадения. Всички сме чели книги, в които някаква голяма случайност преобръща сюжета на поне 180 градуса. Характерна черта на автори от времето на Дикенс и Бронте. Припомнете си „Оливър Туист“ и сирачето Оливър, което среща куп роднини по невероятно стечение на обстоятелствата. А за сираче това момченце се оказва с ужасяващо голям брой родственици, а? Да, може на Дикенс и Бронте да им се е разминавало, но не очаквайте вашите читатели да ви простят подобно отношение. Читателите рядко „преглъщат“ съвпадения. Ако сюжетът виси на безкрайна поредица от стичащи се в критични ситуации обстоятелства, не бъдете изненадани от разочарованието на читателя. Дори малките съвпадения са в състояние да пилят нерви, ако се случват твърде често.

Разбира се, има и изключения. Ако пишете хумористична книга или описвате някой чешит, случайностите в обстоятелствата допринасят за забавата. Или ако се опитвате да влезете в духа на класическия Викториански роман, съвпаденията ще бъдат онова, което ще извикате на помощ за да не „пеете“ фалшиво.

Надградете обикновеното. Има две възможности: избраната от вас тема да ви потопи в по-дълбоките води на въображението или да ви изхвърли в едната от двете възможни плитчини – в автобиографичното устие, в което пишете стриктно за образи и събития от собствения си живот, или в леко соления залив от стереотипи и клишета.

Представете си история за ученик, който започва да тренира в залата на опитен бивш боксьор. Сюжетът лесно се отклонява във втория воден път, преработвайки познат материал от стари боксови филми като „На кея“ (1954), „Роки“ I, II, III и т.н. Решавате главния герой боксьор да е момиче или жена – не се надявайте с това да спасите историята, особено сега, когато историите за женски бокс вече са навлезли в Кралството на клишето.

Начинът да се измъкнете от това и други клишета лежи в проучването на онези части от историята, които не са свързани здраво с клишето. Когато вашата боксьорка не се боксира, какво прави? Има ли приятели, семейство, деца? Може да се боксира, за да изпрати своя син или дъщеря (или себе си) в университет в чужбина, или за да издържа баща си, жертва на инсулт? Или може би прави това, за да възвърне самочувствието и силата си след сериозно заболяване или след загубата на съпруга си?

Когато дарявате героите си с тревоги и борби, които ги водят далеч от баналното и сензационното в посока към по-земните драми на „обичайното“ съществуване, вие надграждате обикновеното. Когато изваждате от преден план най-„изтърканите“ елементи от историите и ги поставяте на заден план, вие започвате да ги повдигате над клишето.

Какво е мелодрама и защо я наричат „сантименталната сестричка“ на клишето, как да я избегнем или обуздаем, прочетете тук:

Как да избегнем мелодрамата в писането?

Драма срещу мелодрама

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: