“…Стъпиш ли накриво, и те убиват, а само минута по-късно ще са вече на следващото парти…”

Из романа “Вътрешна сигурност. Бягството на Кери” от Андрю Каплан, издателство Сиела.

“Зърна хотел “Краун Плаза” пред себе си с червената електрическа реклама на покрива на сградата. Мина покрай него през входа на мола и след петнадесет минути обикаляне намери свободно място за паркиране. Остави ключовете върху постелката на пода, слезе от колата и напусна района на паркинга, влизайки в мола и сливайки се в потока от купувачи, като минаваше през различни изходи и пак се връщаше вътре, поглеждаше в огледалата и слизаше и се качваше по стълбите, за да се увери, че не я следят, след което излезе от мола и се отдалечи от тълпите нагоре по “Джемайел” по посока на кампуса на Амриканския университет.

Обиколи района два пъти, след това още един район, като вървеше в противоположната посока, за да се увери напълно, че не я следят. По този начин, дори те да се бяха отказали, винаги можеше да забележиш дали все още имаш опашка. Кери започна да диша малко по-леко. Засега изглеждаше, че им е избягала. Но не си правеше илюзии. Щяха да претърсят “Хамра” и да я издирват. Трябваше да се добере веднага до тайната квартира.

Основното бе да стои настрана от тълпите по “Рю Хамра”. Можеше да извадят късмет и да я забележат там. Вместо това тя се отправи към университета. За да се прикрие, се присъедини към група студенти, които обсъждаха къде да отидат за манакиш, нещо като пица. Двете момичета бяха ливанки, а едно от момчетата бе от Йордания и за секунда сякаш се бе върнала отново в университета. Те я поканиха да се присъедини към тях в някакво заведение за бързо хранене, но тя сви рамене и продължи напред. Тайната квартира не беше далеч. Двадесет минути по-късно Кери бе на “Рю Адонис”, тясна уличка с наредени от двете страни жилищни домове и дървета, и се качваше с асансьора нагоре към апартамента на осмия етаж, който служеше за тайна квартира.

Когато слезе, тя огледа коридора и стълбището и чу как асансьорът продължи нагоре, преди да се приближи към вратата на апартамента. Огледа касата и рамката за следи от опит някой да влезе вътре. Изглеждаше чисто. Знаеше, че в шпионката имаше записваща камера. Погледна в нея и направи уговорения сигнал, две двойни почуквания, готова да побегне, ако нещо се случеше. Не последва отговор. Почука отново, след което извади ключа от чантата си и отвори вратата.

Апартаментът изглеждаше празен. Това беше нередно. Предполагаше се, че винаги трябва да има някой тук. какво, по дяволите, ставаше? След като провери дали пердетата са спуснати, тя заключи вратата зад себе си и проучи двете спални – едната претъпкана с походни легла, другата с оборудване. Отиде до раклата, където държаха богат избор от оръжия. Извади пистолет “Глок” .28 и четири пълнителя. Идеален за нея. Малък, лек, със слаб откат и патрони .380 АСР, които минаваха през всичко. Зареди го и го прибра заедно с пълнителите в чантата си.

Отиде до прозореца и надникна отстрани на завесата към улицата под нея, осветена от самотна улична лампа. Ако имаше наблюдатели, те бяха скрити в сенките на дърветата и паркираните коли по тъмната улица.

– По дяволите, имам нужда от едно питие – изрече на глас тя на себе си и отиде до шкафа с алкохол във всекидневната, като хвърли едно око на лаптопа върху масичката за кафе, той показваше различни гледни точки от охранителните камери – от шпионката на вратата, от коридора и от улицата на покрива отвън. Всичко изглеждаше наред. Намери почти пълна бутилка “Грей Гуус” в шкафа и си наля четвърт чаша, като знаеше, че вероятно не трябва да го прави, и си помисли, че към този момент наистина не й дреме за нищо: извади едно от хапчетата си клозапин от чантата – трябваше да си набави още от аптеката на черния пазар в Зариф, помисли си и се намръщи, след което изпи лекарството с водката. Погледна часовника си: 7:41 вечерта. “Кой щеше да дежури на централата в базата в Бейрут по това време?” – запита се тя. – “Линда” – помисли си. Линда Бенитес беше на смяна до полунощ.

Като изключим, че, преди да се обади, трябваше да обмисли ситуацията. Това, което се беше случило току-що, не се вписваше в пейзажа. Свръзката със Славея бе уредена от Дима. Плеймейтката не беше провокатор, не беше една от гугутките – агентите, които Кери беше вербувала, след като пристигна в Бейрут. Беше наследила тази информаторка от Дейвид Фийлдинг, началника на базата на ЦРУ в Бейрут. Тя беше един от неговите агенти. “Ще бъде ужасно”, помисли си ядосано тя. само че не можеше да е сигурна дали Дима играе и с двете страни, или също е била излъгана от Славея. Всъщност и тя можеше да е в опасност или дори вече да е мъртва.

Но Кери нямаше как да се свърже с нея. Не можеше просто да й звънне. Двата телефона в тайната квартира не бяха достъпни. Обикновеният можеше да бъде използван само за приемане на обаждания. Закодираният се използваше единствено за връзка със строго охраняваната централа в посолството на Съединените щати в Аукар, в най-северната част на града. Обадеше ли се по мобилния телефон, можеше да издаде позицията си, ако я следяха по GPS. “Трябва да намериш отговора”, каза си тя. предположи, че или ГДС или Хизбула стоят зад операцията. Как биха стигнали до нея? Дима. Трябваше да е Дима и това можеше да означава, че има нещо, което Фийлдинг не знае. той беше насърчил Кери да осъществи контакта.

– Готови сме на всичко, з да имаме вътрешен човек в ГДС – беше й заявил той. Също така й каза, че нямаше да има нужда от подкрепление. – Дима е надеждна. Не ни е предоставила много, но това, с което разполага, е винаги двадесет и четири каратова информация. – “Кучи син”, помисли си тя. дали не спи с нея? Дали сексът не беше двадесетте и четири карата, които Дима му даваше? Кери бе поискала да вземе със себе си Върджил Маравич, работещият в базата гениален разузнавач, експерт по операциите “Черна чанта”*, най-добри специалист за осъществяване на наблюдение, поставяне на подслушвателни устройства и влизане с взлом, който тя някога бе срещала, но Фийлдинг бе заявил, че ще се нуждае от Върджил за нещо друго.

– Освен това – обясни й Фийлдинг – ти си голямо момиче. Ще се справиш – намеквайки, че ако не може, мястото й не е в Бейрут, където имаше място само за големи играчи.

– Бейрутските правила – обясни й Фийлдинг в първия ден в кабинета му на най-горния етаж в американското посолство, настанил се отпуснато в кожения стол пред прозореца, от който се виждаше сградата на общината с нейните сводести прозорци и вход. Той беше едър, със светла коса, започнал да надебелява. По носа му имаше лека розацея – беше човек, който обичаше храната и алкохола. – Няма втори шансове. И на никого не му пука, че си момиче в Близкия изток. Прецакаш ли нещата, направиш ли грешка, шансът да си мъртва е сто към едно. Дори и да оживееш, изчезваш оттук. Този град изглежда цивилизован – много клубове, красиви жени, облечени в дизайнерски дрехи, страхотна храна, най-изисканите хора на планетата, – но недей да се заблуждаваш. Ти все още си в Близкия изток. Стъпиш ли накриво, и те убиват, а само минута по-късно ще са вече на следващото парти.

“Какво, по дяволите, става тук?”, помисли си тя. агентът на Фийлдинг беше уредил срещата, Фийлдинг я бе окуражил да отиде и Фийлдинг бе този, който бе взел мерки тя да е там без подкрепление. Но Фийлдинг беше началник на базата в Бейрут от дълго време. това бе стандартна процедура за осъществяване на първи контакт. Той не очакваше нищо да се обърка. Но тя за малко не бе отвлечена или убита. Очевидно бе, че той не е искал това да се случи. Кери си пое дълбоко въздух. Това беше лудост. Дали не бе започнала да се чувства леко замаяна? Възможно ли бе клозапинът, лекарството за биполярното й разстройство, да не действа?

Тя се изправи. Почувства, че трябва да направи нещо, каквото и да било, но не знаеше точно какво. Кожата я сърбеше. О, Боже, не това. не бе в началото на един от своите “полети” – така наричаше маниакалната фаза от своето биполярно разстройство, – нали? Започна да се разхожда из стаята, отиде до прозореца, като изпитваше неустоима нужда да разтвори рязко завесите и да погледне навън. “Хайде, вижте ме, копелета!” “Не бъди глупава, Кери – каза си. – Добре де, просто дой секунда на клозапина и водката да подействат. Макар че може би беше налудничаво да смесваш двете.” Пресегна се към пердето. “Внимателно, внимателно”, каза си тя. дръпна крайчеца на завесата и хвърли поглед към улицата.

Мерцедесът седан, който я преследваше, бе спрял на две паркоместа пред сградата на тайната квартира. Трима мъже вървяха към входа. Страх се стрелна по тялото й като електрически ток. Почувства ужасен порив да се изпишка и се наложи да стисне бедрата си, за да го удържи.

Беше невъзможно. Това бе тайна квартира. Как я бяха открили? Не бяха я проследили. Беше убедена. Успя да им се изплъзне с червеното рено и двойно се бе уверила, че не я следят, като обиколи градските улици в “Хамра”. Нито пеш, нито с кола. Но какво трябваше да направи? Те вече влизаха в сградата. Разполагаше само със секунди, за да се измъкне. Вдигна закодирания телефон за връзка с посолството и избра номера. Отговориха на обаждането й при второто позвъняване.

– Добър вечер. Службата за културни връзки на Съединените щати – изрече един глас. Въпреки лекото изкривяване от криптираната линия Кери разпозна гласа на Линда Бенитес. Не я познаваше добре, само се поздравяваха.

– Амарило – рече Кери, използвайки кодовата дума за тази седмица. – Славея беше капан.

– Има ли потвърждение?

– Нямам време. защитата на Ахил е пробита. Чувате ли, да му се не види? – почти извика Кери. Ахил беше тайната квартира.

– Потвърдено, Арих. Какво е местонахождението и положението ви? – попита Линда и Кери разбра, че дежурната не само записва, но и задава предварително запомнени въпроси и отбелязва всяка дума, докато я разпитваше дали тя все още е в движение и действа по задачите, или е заставена да се обади и се намира в плен.

– В движение съм. Кажи на знаеш-кой, че ще го видя утре – отсече Кери и затвори. За миг тя стоеше на пръсти, пазейки равновесие като балерина, опитваше се да реши накъде да тръгне

 

 

––––––––––––––––

* Операция за тайно проникване в различни обекти за извличане на разузнавателна информация – по името на черната чантичка, в която крадците носят инструментите си. – Бел. прев.

 

 

Из романа “Вътрешна сигурност. Бягството на Кери” от Андрю Каплан, издателство Сиела. Превод – Иван Костурков.

Още откъси от романа:

“…Чакаха я да слезе, след това щяха да я отвлекат, преди да е изминала и пет метра. Какво можеше да направи?…”

 

Предисторията на хитовия сериал на телевизия Showtime „Вътрешна сигурност”

„Най-добрият трилър по американската телевизия”, New York Post

Бейрут, 2006. Агентът на ЦРУ Кери Матисън едва се спасява от засада, докато отива на среща с нов информатор. Тя влиза в конфликт с шефа си и бързо е изпратена обратно в САЩ. Кери обаче разбира, че се готви мащабен терористичен акт и че в работата на Бюрото има сериозни пропуски. Тя започва собствено разследване, което ще я отведе обратно в Бейрут, а след това и в още по-горещи точки като Багдад и Рамади.

Матисън скоро открива, че зад коварния заговор стои злият гений на лидера на „Ал Кайда” в Ирак – организацията, която по-късно ще се преобразува в Ислямска държава. Решена да спре терористите, Кери се озовава в центъра на бойните действия.

Романът „Вътрешна сигурност” е изпълнен със същото напрежение и същите неочаквани обрати, които превърнаха едноименния сериал в едно от най-обсебващите телевизионни явления. Тази завладяваща история ще ви запознае с неразкривани досега факти от миналото на главните герои в поредицата и ще потопи феновете още по-дълбоко в живота и в психиката на брилянтната Кери Матисън.

 

Книгите на Андрю Каплан са определяни като „златен стандарт” в жанра и са преведени на над 20 езика. Това е първият му роман по сериала „Вътрешна сигурност”.