Давид Лагеркранс: Толкова мечтаех да стана писател, че не се осмелявах да пиша

На 12 октомври 2019 г. в литературен клуб “Перото” се проведе ексклузивна среща с автограф с Давид Лагеркранс – големият шведски писател, който пое нечуваното предизвикателство и създаде цели три продължения на култовата поредица “Милениум” на Стиг Ларшон. Събитието беше част от Шведската седмица, провеждана в София между 3 и 13 октомври 2019 с цел популяризирането на шведския бизнес и култура в България.

Роден през 1962 г. в Солна, Швеция, Давид е журналист и писател, автор на романи в жанра трилър и биографичен роман. Израства в Солна и Дротнинголм, в университета учи философия и теология, след което завършва журналистика в Гьотеборг и започва работа в корпоративното списание на “Волво”. Има немалък стаж в таблоида “Expressen”, където работи като криминален репортер до 1993 г., отразявайки най-големите наказателни дела от края на 80-те и началото на 90-те години в Швеция. Първата му биографична книга е “Göran Kropp 8000 plus” (1997) за шведския авантюрист и планинар Йоран Кроп (1966-2002). Четири години по-късно прави литературния си пробив с романа “Stjärnfall” (2001) за английския математик Алан Тюринг, но придобива международна известност с биографичната си книга “Jag är Zlatan Ibrahimović” за шведския футболист от босненско-хърватски произход Зла̀тан Ибрахимович. През 2015 г. е издаден романът му “Онова, което не ме убива”, който е продължение на трилогията “Милениум” на шведския писател и разследващ журналист Стиг Ларшон, но не е базиран на неговите записки. Романът мигновено става бестселър и до тук е издаден в над 40 страни по света като само в САЩ има тираж от половин милион екземпляра. Следва второ продължение на поредицата – романът “Мъжът, който търсеше сянката си”, и последната книга от поредицата – “Тя, която трябваше да умре”, която бе представена в рамките на събитието.

 

_MG_0225a

Давид Лагеркранс: Пиша най-добре, когато не пиша

Въпроси на Георги Тошев, Валентина Мизийска и читатели

Снимки: Марина Чамуркова – Недекова

 

Неслучайно един от първите въпроси към Давид Лагеркранс беше кога една история се изчерпва и кога поредицата трябва да спре, на който авторът лаконично отговори, че да знаеш кога да спреш е най-сложната част от разказването, а най-ясният белег за нуждата да го направиш е усещането, че това, което пишеш, ти се изплъзва.

Любопитно за читателите на Лагеркранс беше да научат, че авторът започва да пише първата книга от продължението на “Милениум” в пълна тайна, на компютър, който няма връзка с интернет. “Издателството ме посъветва да пиша така”, казва той. “Помислих си, че са параноици. Защо някой би хакнал точно мен?” Лагеркранс обаче не пропусна да добави, че подмолен опит на мошеници да се доберат до труда му все пак е имало. След като последните били създали сайт, точно копие на този на издателя му, те му изпратили писмо, с което го молят да им изпрати част от ръкописа малко по-рано от уговореното.

Георги Тошев, който беше модератор на събитието, повдигна въпроса за мрачния имидж на шведските автори и обичайната липса на чувство за хумор при тях, когато беше емоционално прекъснат от Лагеркранс с думите: “Но аз имам чувство за хумор! Толкова съм изморен от това да бъда сериозен!”, след което поясни, че в прозата си винаги е имал нужда от ведрина. “Нещо повече, ако искате да нарисувате някой герой само като добър или само като лош персонаж,  ще ви се наложи да се борите с клишетата. Съветвам ви, ако разполагате с дълбоко зъл човек, да му дадете и добри черти, а ако имате добър герой – да му подарите и известен брой лоши такива. Защото не съществуват съвършени хора, всеки е съвкупност от контрасти.”

Като се заговори за контрасти, логичен бе интересът на читателите към това как са реагирали децата на Лагеркранс, когато са прочели книгата му, явяваща се първо продължение на “Милениум”. Авторът разказа, че докато я е пишел, те са били много малки, но лично той е бил ужасѐн, докато е творил. “Когато обявих, че ще пиша тази книга, по света се случваха редица ужасни неща, сред които войната в Сирия и кризата с бежанците. Но ето че аз работех по проекта си и всички се възмущаваха от това, че пиша след смъртта на Ларшон. Казваха, че не съм и наполовина толкова добър, колкото е той, което стана причина по това време да започна да сънувам доста кошмари с Лисбет Саландер, която идва да ме убие. Та децата ми имаха един доста невротичен баща по онова време. Но пък да си невротичен е страхотна движеща сила.”

“Успя ли да се влюбиш в Лисбет, докато работи върху изграждането на образа й?”, беше следващият въпрос на Георги Тошев, на който Лагеркранс отговори, че в романа си дори е бил влюбен в нея, но в реалния живот осъзнава, че това не би могло да се случи. “Тя е прекалено силна и тиха”, каза той. “Представете си, че в момента влезе тук при нас, такава една силна и готина, а аз съм един такъв смешен и невротичен.”

Повдигната беше темата дали авторът използва похватите на журналистиката в писането на художествена литература и Лагеркранс бе така добър да поясни, че журналистиката работи с точни факти, а художествената литература – с измислица, но подчерта, че е изключително лесно, когато пишеш роман, да използваш похватите на журналистиката и да правиш проучвания. “Когато искам да пиша за интересни хора или места, разговарям с местните, допитвам се до експерти, постъпвам като журналист. Съветвам всички, на които им се иска да “лъжат”, както се прави в художествената литература, да си намерят друга истина. Но да не забравят как се случват нещата в реалността.”

Съвсем естествено след този отговор възникна въпросът дали Лагеркранс се изкушава да се хване за новинарска тема и да я превърне в следваща книга, без тя да бъде документална. “Вярвам, че реалността винаги е най-доброто вдъхновение”, отвърна авторът. “Така че съветвам всички, които искат да бъдат писатели, ако някой ден чуят новина по телевизия или приятел им сподели история, която наистина ги впечатлява, да я последват, да последват своята страст или своите страхове. Част от успеха на мрачната литература на Севера се дължи на факта, че се занимава с проблемите на обществото.”

 

В средата на събитието авторът помоли читателите свободно да започнат да задават своите въпроси:

 

Въпрос на ЧИТАТЕЛ: Как се роди идеята за Златан Ибрахимович? Обичате ли футбола?

Да, обичам футбола, но идеята не беше моя. По онова време наистина ми се искаше да бъда задълбочен интелектуалец. Вече бях написал книгата за учения Алан Тюринг, създателя на компютъра, който разбива кода на машината “Енигма”, и определено не ми се искаше да бъда писател в сянка на някакъв си футболист. Но тогава издателят ми довери: “Това е Зла̀тан”, а аз спонтанно извиках: “Дааа!!!” Той е страхотен човек, със страхотна история – може би първата американска мечта за Швеция, – човекът, напуснал гетото, за да се изкачи по стълбата на успеха. Не можех да откажа. И това ме хвърли в посока, която изобщо не очаквах.

 

Въпрос от ЧИТАТЕЛ: Израснал сте в семейство на интелектуалци. Кога разбрахте, че ви е писано да бъдете един от големите писатели, при това – не само за Швеция и на Европа?

Не знам дали съм такъв писател. Все още не знам. Наистина ли съм? Толкова мечтаех да стана писател, че не се осмелявах да пиша. Превърнах се в писател, когато някой ми каза да напиша книга. Така че, ако имам някаква тайна за това, което правя, това е, че винаги се съмнявам. Казвам си: “Тази книга беше само упражнение, но със следващата ще ви покажа как се прави!”

Вижте, истината е, че нещо наистина се случи, когато започнах да пиша книгите за поредицата “Милениум”.

 

_MG_0067aBGSTORYTELLER: Лесно ли беше да работите с герои, които вече са били напълно изградени от Стиг Ларшон, а не са създадени лично от вас?

Много лесно беше! (смях от публиката) О, разбира се, че не беше. Бях направо ужасѐн! Но това, което осъзнах, че трябва да направя, бе да вкарам персонажите в кръвообращението си. Препрочетох книгите още няколко пъти. После се опитах да ги забравя. Беше полезно да се страхувам, но не чак в такава степен. Трябваше да се доверя на вселената на Ларшон, но и да добавя и нещо от себе си, да задълбоча митологията на Лисбет Саландер. Не беше лесно. Състарих се, не спях и не ядях, постоянно сънувах сюжета, работих страшно много, но вече вярвам, че съм успял.

 

Въпрос от ЧИТАТЕЛ: В края на книгата казвате, че е време за ново начало за Лисбет и Микаел. Какво предвиждате за тях?

Цитирате последното изречение в книгата. И това не е спойлер, не издавате нищо от сюжета, което е хубаво… Всъщност, когато пишех това изречение, си мислех, че това е едно ново начало за мен, както и за Лисбет. За мен това може да е последната книга от поредицата, но Лисбет Саландер е прекалено добра, за да си отиде с нея. Тя принадлежи на вечността и ще се върне по един или друг начин.

 

Въпрос от ЧИТАТЕЛ: А какво следва за вас оттук нататък? Имате ли смелостта да измислите свои собствени силни образи или смятате да продължите с биографиите?

Смятам да си създам собствени персонажи. И ето ме отново тук – изплашен до смърт. Защото сега трябва да докажа на света, че мога да пиша добри книги, без участието на Лисбет Саландер. В момента работя по нова идея, която мисля, че отчасти се дължи на срещата ми със Зла̀тан. Както казах, той идва от гетото, крайните квартали, докато аз – от абсолютната противоположност, от привилегированата класа на интелектуалците. Но по някакъв начин се разбирахме. Та сега мисля за едно кораво момиче от гетото и един брилянтен, но слаб мъж от висшата класа. Тя е полицай, той – професор по психология. Смятам да се заиграя с идеята за Шерлок Холмс и съм ужасно развълнуван. Като типичен представител на старото поколение журналисти аз винаги ще се нуждая от нови предизвикателства.

 

Въпрос от ЧИТАТЕЛ: При какви условия обичате да пишете?

Истината е, че страшно трудно се концентрирам – пиша по две минути и постоянно си вземам почивки. Хубавото на почивките е, че точно тогава се раждат идеите. Така че обичам да казвам, че пиша най-добре, когато не пиша. Навярно всеки се чувства така по време на работа – стоите пред компютъра и нищо не се случва, но когато излезете навън, за да глътнете малко въздух, изведнъж си казвате: “Да! Разбрах как да го направя!” Проблемът е, че трябва поне малко да напишете, не можете непрекъснато да си вземате почивка.

 

Въпрос от ЧИТАТЕЛ: Откъде черпите вдъхновението си? Как намирате сили да продължите, когато писането не върви?

Понякога е въпрос на желязна дисциплина – сядаш и пишеш, – но смятам, че преди да започнеш да пишеш, трябва да имаш поне някаква идея. Къде да я откриеш? Разбира се, в онова, което те движи напред. Така че, ако имам мото, което следвам в живота си, то е да следвам своя огън. Нещо като това да си влюбен. Трябва да пишеш за това, което те мотивира и вдъхновява.

Въпреки че понякога е доста полезно да седиш пред белия лист и да си мислиш, че с теб като писател е свършено.

 

BGSTORYTELLER: Показвате ли на някого написаното, преди да го изпратите в издателството и на чие мнение разчитате най-много за обективност?

Разчитам на съпругата си. И всеки път преживявам едно и също – тя  чете написаното от мен и казва: “Не се е получило много добре”. При което аз побеснявам и започвам да крещя: “Как можеш да кажеш такова нещо? Положих толкова много труд!” Разбира се, малко по-късно осъзнавам, че тя наистина е права и всъщност смятам, че е много полезно, когато повече хора видят написаното от теб. Писането на книга е едно от най-самотните занимания на света, но вие ще имате много по-голям шанс да станете добър писател, ако повече очи имат възможността да преминат през труда ви.

 

BGSTORYTELLER: Какво бихте посъветвали начинаещите български писатели?

Открийте това, което ви зарежда. Когато пишете, не се страхувайте да триете. Да пишеш добре означава да можеш да се разделяш с изречения, които не вършат работа.

И пишете всеки ден.