“Вероятно и тя мечтаеше някой да я прегърне, да й каже, че я обича, да я попита кога ще се прибере, да я погледне и да я види…”

Из романа “Дом” на Камелия Кучер, издателство Хермес.

“Иска ми се да бях обръщал повече внимание на майка ми. Тогава може би щях да разбера защо винаги беше толкова нещастна. Щях да знам защо пуши по две кутии цигари на ден, защо все изглежда така, сякаш иска да бъде някъде другаде, защо толкова мрази татко и защо така и не се научи да ме обича.

Но тогава нямах очи за нейното нещастие. Погледът ми преминаваше по периферията на нещата, но никога не надникна вътре. Виждах изтормозеното й лице, дълбокото разочарование, което караше бръчките да се увеличават с всеки изминал ден, и тъмните кръгове от безсъние под очите й; чувах усилващата се кашлица от цигарите и полека одрезгавяващия й глас от постоянното викане по баща ми. Тя винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче, ала аз не си зададох въпроса защо.

Сега си мисля, че просто избирах по-лесния вариант. По-лесно беше да виждам всички онези последствия, без да се замислям за причините. Да я гледам напрегната и хладна и да си повтарям, че я мразя заради безразличието й към мен. Сравнявах я с майката на Джейкъб и я винях, задето беше толкова различна. Но никога не се запитах дали ако и моята майка живееше при подобни обстоятелства и беше омъжена за човек като мосю Леви, нямаше да бъде също толкова грижовна и отговорна. Не зная дали щях да успея да променя нещо, ако си бях задал тези въпроси по-рано.

Може би през цялото това време и тя бе имала нужда от същите неща като мен. Вероятно и тя мечтаеше някой да я прегърне, да й каже, че я обича, да я попита кога ще се прибере, да я погледне и да я види.

Истината е, че макар и да страдах, задето тя никога не ме виждаше, аз правех същото. Живеехме под един покрив, а бяхме напълно непознати. И нито един от нас двамата не опита да го промени.

Как става така, че човек предпочита да живее с нещо, което го мъчи и го изяжда отвътре, вместо да предприеме промяна? Що за чудатост е това?

А татко… Е, той си остана най-голямата загадка. Дали беше поради простия факт, че женската същност е по-открита и емоциите по-лесно се четяха върху лицето на майка ми, което донякъде ми даваше бегла представа за нея, или беше нещо много по-сложно и дълбоко, но баща ми – Жерон Матия Бернард – завинаги остана неразбран от единствения си син.

В по-късните години щях често да се връщам към редките ми срещи с него, към подхвърлената тук и там дума, някой и друг кратък диалог – ала така и не успях да проникна по-дълбоко. Дали баща ми никога не е бил нещо повече от това, което остана в детските ми спомени – призрачна фигура, самотна и ненуждаеща се от никого, затворена в къща, която не харесваше, с жена, която не забелязваше, и дете, което не искаше? Дали това тежко бреме – животът – бе причината да се дави в алкохола, който накрая щеше да го погуби? Истината е, че никога не разбрах.

* * *

Мосю Мартен ме гледа изпод вежди – смея да кажа – доста недоволно. Стоя, изопнат като струна пред бюрото в очакване на тежката му присъда.

 Държи листовете в ръце и току поглежда към тях или вдига поглед към прозореца на класната стая. Отвън се чува глъчка – обедното междучасие е – учениците тичат, викат, дърпат се и се събират на групички из двора.

– Не разбирам – казва накрая.

Мълча. Защо ли ми трябваше да се правя на умник?

– Не знам какво да те правя – въздиша. Листовете шумолят в ръцете му. – Не си изпълнил заданието. Всъщност си направил обратното на това, което поисках. Но си го написал добре. Успял си да защитиш позицията си. Макар и напълно погрешна.

Продължавам да мълча. Джейкъб ме чака пред вратата в коридора. Дали слуша какво си говорим?

– Франсоа? Ще ми отговориш ли защо го написа така?

– Защото така мисля.

Тишина. Мосю Мартен ме гледа с нещо като примирено разочарование. Рошавата му черна коса – къдрава и сякаш несресвана с години – пада пред очите му и той постоянно трябва да отмята глава назад в непрестанно борба с непослушния перчем.

– Ще направим следното. Ще се престорим, че все още не си ми предал есето, а ти ще се прибереш у дома и довечера ще ми го напишеш отново. И този път по правилата, нали?

– Да.

– И, Франсоа…

Спирам се на вратата.

– Да мислиш е важно, но дисциплината е още по-важна, разбираш ли?

– Разбирам.”

 

Из романа “Дом” на Камелия Кучер, издателство Хермес.

Още откъси от романа:

“Защо става така, че онзи, който ти дава надежда, може и да ти я отнеме?”

 

Камелия Кучер (1985 г.) издава своя дебютен роман „Дом“ след години пътуване по света, преди окончателно да се завърне в България заедно със семейството си. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, Камелия Кучер завършва образованието си в Женева.

Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия, а „Дом“ е написан в рамките на една година. Както самата тя го описва: „едно откровение, най-сетне узряло достатъчно, за да стигне до света извън бюрото ми“.

 

Париж, 2016 г.

Франсоа Бернард е уважаван преподавател в Сорбоната и литературен критик. Той разказва една история, която започва, когато е бил на 13 години.

Марсилия, 1967 г.

Франсоа расте без обич и подкрепа от отчуждените си родители. И го приема за нормално. До деня, в който семейството на най-добрия му приятел Джейкъб го кани на вечеря. Сравнението между уюта и топлината в тяхната къща и студенината и пустотата в неговия дом е болезнено. В тежката и драматична за него нощ Франсоа среща младата и красива алжирка Фатима. И това белязва живота му завинаги. Благодарение на нея той тръгва по пътя на съзряването. Път, който ще го отведе в Париж, но и много по-далеч – към любовта, прошката и осъзнаване смисъла на живота.

Една трогателна история, преплела много човешки съдби по пътя им към Дома!