“Моето появяване щеше да е равносилно на поражение. Какво щях да правя в България? Да работя по строежите?”
Из романа “Германия, мръсна приказка” на Виктор Пасков, издателство Сиела.
“Когато баща ми се появи в ГЕСТЕХАУС, парите ми бяха на привършване.
Аз се простих с илюзиите за обратния билет. Стана ми ясно, че никой няма да финансира връщането ми. Най-малко – той. Схванах, че ако наистина искам да се върна, ще трябва да си изработя проклетите марки.
Друг бе въпросът дали наистина исках.
Никой не ме чакаше там. Нито приятелите, нито майка ми.
Моето появяване щеше да е равносилно на поражение. Какво щях да правя в България? Да работя по строежите? Да легна в канавката и да умра? Същото можех и тук. Още повече че никой не ме познаваше и нямаше какво да губя.
Обстоятелствата сами ме принудиха да взема правилното решение – да приема всяка работа, която ми предложат, и като събера пари – тогава да разсъждавам.
Това ми помогна да преглътна горчивия хап със следването и да изхарча парите си с чиста съвест.
Една седмица ми бе достатъчна да се ориентирам в обстановката и да се запозная с повечето обитатели на ГЕСТЕХАУС. Още на третия ден познавах Фрайберг като джоба на шлифера си – с всичките му магазини, магазинчета, катедрали, кръчми, улици и улички.
Фрайберг бе студентско градче, прочуто с това, че тук се намираше най-старият минно-геоложки институт в Европа. Това не ме впечатляваше. Няма град в Германия, който да не разполага с нещо най-старо в Европа, та ако ще това да е най-старата бирена бутилка или най-старото копче за риза.
Студентите не се различаваха от всички студенти по света. Вместо да си учат уроците, те киснеха по кръчмите и вдигаха шум до бога. Сега-засега странях от тях, изчаквайки да видя в коя социална категория ще ме вместят.
Когато в портмонето ми останаха три банкноти по двайсет марки, започнах да се безпокоя. Къде се губеше баща ми? Разбира се, и за секунда не вярвах в легендата за добрия унгарец Имре, който дели леглото си с него. Хайде де! Един унгарец нямаше да изтърпи и ден съжителство с българин под един покрив и имаше всички основания за това. Унгарците бяха… както и да е, баща ми го нямаше и толкова.
Не исках да го потърся пръв. Бях виновен. Бях виновен! Ясно, като две и две. Имах угризения. Освен това лека-полека започнах да се досещам какво се е случило с него.
Той влетя една сутрин в стаята, припрян и делови, сякаш не е имало конфликт помежду ни. Не направи никаква забележка за миризмата, чистотата и така нататък. Бях му благодарен за това.
– Тръгвай! – задърпа ме той. – Отиваме да купим костюм! Хер Хайман ще ни приеме точно в единайсет!
Отидохме да купуваме костюм.
По онова време в ГДР шиеха костюми от една модна материя, наречена дедерон, която се различаваше от гъбата за миене на чинии по това, че нямаше дупки. Дупка се получаваше, когато пепел от цигара паднеше за част от секундата върху костюма ти.
Мястото се разтапяше и се получаваше чиста и изрядна дупка. Човек се потеше в дедерон като финландец в Сахара, но затова пък такъв костюм никога не се гладеше.
Баща ми настояваше да вземем отровнозеления костюм от дедерон, но като видя, че помръкнах, великодушно се съгласи на сивия. Затова пък аз си мълчах, когато купи вратовръзката: виолетова, на бели райета. Правейки си взаимни отстъпки, купихме обувки, риза и чорапи. Сметката бе малко над двеста марки.
– Ще ми ги върнеш, когато спечелиш пари – каза той. – Може и на два пъти.
С това общата сума на парите, които трябваше да спечеля, нарасна на петстотин марки.
Театърът се намираше в тясна уличка с високи зидове и типичните немски къщички с гредите отвън. Там бе служебният вход. До срещата с Хайман оставаха петнайсетина минути. Баща ми настоя да разгледам театъра и отпред. Съгласих се, въпреки че вече го бях разглеждал.
Отново ръсеше противен дъждец. Облаците бяха проснати ниско под небето като сиви пухени завивки. Под краката ни – влажен неравен калдъръм, от епохата на великия курфюрст и онзи глупак Курт.
Парадният вход се намираше на малко площадче с олющена катедрала, в която – както ме информира баща ми – се намирал най-старият ЗИЛБЕРМАН орган в Европа. Самият театър бе едно мъничко копие на Акропола. Изглеждаше кокетен. Двама каменни херкулесовци държаха покрива на раменете си. Между наведените им глави имаше изронен надпис на латински. Онази приказка, че изкуството било кратко, а животът вечен, или обратното… никога не успях да науча кое е кратко и кое – вечно.
Научих също така, че е построен през осемнайсети век от някакъв граф, сам музикант, актьор и композитор.
Пред главния портал на театъра бяха изсипани десетина тона въглища. Наложи се да минем през служебния вход.
В стъклена будка седеше портиер в полувоенно облекло. Той стана прав. Отвори прозорчето пред себе си. Баща ми извади служебна карта и я пъхна през отвора. Портиерът я взе, разгледа я и му я върна.
– Гут. А той…?
– Синът ми, хер Грос.
– Документи! Паспорт!
Подадох му паспорта. Той разтвори дебела книга, извади писалка и с необикновена прилежност нанесе данните ми в книгата. Година, дата на раждане, трите имена, държава, град… това ме смути… като че ли отново минавах границата и пак трябваше да давам доказателства, че не съм контрабандист.
Мина и това.
Влязохме в дълъг задимен коридор. По стените се подпираха балерини и балетисти по трика, с вълнени чорапи до коленете. Те пушеха и чуруликаха. Музиканти се разхождаха съсредоточено напред-назад, надуваха инструментите си и създаваха хаос. Някой ме тупна по рамото. Обърнах се. Семо.
– На добър път, Гьоте! Успех! – пожела ми той и вдигна палец нагоре.
Още от първия ден в ГЕСТЕХАУЗ ме бяха кръстили Гьоте. Все някак трябваше да ме кръстят.
Сценични работници мъкнеха грамадна гръцка колона от картон и станиол, плюеха на пода и викаха:
– Форзихт! Форзихт!
Развълнувах се… Театър, дявол да го вземе! Изкуство!
Навън валеше дъжд, всичко бе потънало в мръснолилавата му пелена, дори и хората изглеждаха мръснолилави… а тук – светлини, шум, безгрижие, закачки, певци и певици се разхождат като пауни в пищните си сценични костюми, всичко е в непрекъснато движение – живот!
Тръгнахме по стълбите към втория етаж.
– Ще поздравиш пръв… – инструктираше ме баща ми. – Ще говориш само ако те запита нещо… Дръж се прилично, това е Хайман.
Спряхме пред внушителна врата, тапицирана с плътни десетсантиметрови квадрати от черна кожа. Няма смисъл да се чука на такава врата. С топ да гръмнеш пред нея, вътре няма да се чуе. Погледнах дали няма зелена лампичка. Нямаше.”
Из романа “Германия, мръсна приказка” на Виктор Пасков, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
“Какво се е случило с онзи, истинския, който е бързал да ме посрещне на дрезденската гара?
“Нищо по-мръсно, нищо по-трогателно не бях виждал през живота си…”
“Господи. Наистина ли си искал да седя тук, на тази кушетка, и да гледам през това стъкло?”
“Пасков не допуска грешен тон дори в привидно несъществени моменти и пасажи. За музиканта несъществен момент няма. Във всеки детайл е отпечатан сигурният му почерк. Героите му поглъщат света със сетивата си, вдишват го с миризмите му, пият секретите му, докато не стигнат до самата сърцевина на живота, до оголения му пулп. Това, което води нагоре, е онова, което води надолу. Надолу към съществуването отвъд социалните мрежи, отвъд морала, отвъд мисълта. Там, където най-после се чувстваш жив.”
Бойко Пенчев
“Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността.
Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така плашеща лекота.
Има хора, които са чели “Германия, мръсна приказка”, и такива, на които им предстои да я прочетат.
За останалите не си струва да се говори.”
Димитър Стоянович
“Германия, мръсна приказка” – изригване, екстаз и триумф на младостта над нафталинения език на соца. Рок опера, минилитературен „Уудсток“, дръзко, все още кънтящо в ушите ми китарно соло – Виктор, безсмъртен грешнико, не бе роден да умреш. И не си.
„Въпреки живота – всичко е любов!“
Захари Карабашлиев
