“Никой не се интересуваше от писател, прехвърлил трийсетте…”

Откъс от разказа “Литературен обяд” от сборника “Литературен обяд и други разкази” на Ейлиш Ни Гуивна, издателство ICU.

“Тя познаваше един на име Франси Брайоуди. Той също обядваше – в едно кафене, наречено Панерче хляб, мразовита малка дупка на кея Астън от другата страна на реката. Там предлагаха багети с плънка и сандвичи, както и кафе, и той ядеше франзела с риба тон, царевица и салата колсло. Франси беше писател като Пам, само че тя пишеше така наречената женска белетристика, чиклит за читателки с докторати, и беше успешна. Франси пишеше литературна проза за всеки, който би я прочел, само дето нямаше желаещи. Откакто се помнеше, беше писател, когото никой не чете. А вече навърши петдесет. Имаше написани три романа и стотина разказа, както и разни други по-незначителни неща. Жребият му бе да постигне някакъв успех, но не такъв, че да може да си изкарва сносна прехрана, да обядва нещо по-изискано от франзела с риба тон или пък да му издейства място в борда на някоя организация по изкуствата. Единственият му публикуван роман получи противоречиви рецензии; имаше и спечелена награда за най-добър разказ на писателската седмица в Листауъл преди петнайсет години. Шест негови разказа бяха номинирани за различни награди – на Конкурса за разказ Девънска сметана, на този за млади автори, организиран от телевизионното предаване Балимагаш, на фестивала Мейфлай край езерата Лейтрим, плюс още няколко подобни. Въпреки това все така му се налагаше да работи на половин ден в едно заведение, а последните му три книги останаха непубликувани.

Никой не се интересуваше от писател, прехвърлил трийсетте.

Напоследък се търсеха само млади писатели, както и жени, за предпочитане млади жени с огромни блестящи коси и фотогенични лица. Пам. Тя вече не минаваше за толкова млада, пък и не беше дотам фотогенична, но беше успяла да провре крак през вратата по времето, когато жените и ирландците се носеха на гребена на вълната, без значение как изглеждат. Или как пишат.

Той така и не пробва като жена – по едно време обмисляше псевдоним, но остави този момент да отмине. И ето че изпусна кораба. Любовната афера с ирландската литература на лондонските и немските издателски къщи – както впрочем и на италианските и японските – приключи. Така казваха всички. Щом Шеймъс Хийни взе Нобеловата награда, интересът спадна. Стига толкова. Нататък към следващата страна. Босна или Латвия, или Господ знае коя. България.

Последният роман на Франси, хетероглосно полифонично постмодерно изследване на постмодерна Ирландия с особени проникновения относно политическата корупция и глобализацията, възхитително излят в мрачно мъжествена иронична проза с нюанси на l’écriture féminine, която представляваше съвършено точно и досущ онова, за което Финтън О’Тул се кълнеше, че ирландската публика и ирландската литература примират, беше отхвърлен от всички лондонски издателства, големи и малки, за които агентът му успя да се сети, както и от трите ирландски, които биха си помислили да се докоснат до метафикционален роман, а също и – Франси не обичаше да мисли за това – от останалите петима ирландски издатели, които вярваха, че чиклитът е модерният ирландски отговор на Джеймс Джойс. Да да да да. Шалът от нежен шифон обгърна огнените ѝ къдрици. Да.

Добре де, тъй да бъде.

Ще им дам да разберат на тези лицемерни ояли се копелдаци.

Той набута едно непокорно зърно царевица обратно в багетата си. Крайно цапаща и неуправляема хранителна съставка, беше цяло чудо, че все пак се задържà в омазнената и хлъзгава франзела.

 

Не като домашните хлебчета, които се предлагаха в При Габриел на южния бряг на Лифи.

Алън дъвчеше късче прясно изпечено, меко като коприна, хрупкаво като Париж в хубав зимен ден хлебче, с което се опитваше да попие стридения сос, поразбунтувал стомаха му.

– Добра работа свършихме – тъкмо казваше на Пам, която като новоприета би следвало да си пада по празните приказки.

– Няма да спра да се притеснявам, че сме избрали не когото трябва – рече тя с омайното си момичешко гласче. Имаше хубава руса коса, която не отиваше на идеализма ѝ, както впрочем и на липсата на какъвто и да било опит. На Алън му се щеше основното му ястие да беше дошло по-скоро. Еленско със сос от червени боровинки и босилеково пюре.

– Ще се изненадаш колко рядко може да се случи нещо такова – отвърна той.

– Преценките са толкова субективни, щом дойде реч за литература – сключи вежди тя, припомняйки си получена преди петнайсетина години лоша рецензия.

Алън потисна въздишката си. Каква досада е тая.

– Почти всеки път има пълно единомислие относно решенията – каза той. – Изненадващо е, но каймакът винаги избива отгоре. Аз… ние никога не грешим. – Магичните му очи присветнаха.

Единомислие ли? Пам се смръщи над своя совиньон блан. Кратко обсъждане на кандидатите за финансова подкрепа, по време на което всички търкаляха по масата уклончиви фрази – като футболисти, които бавят топката, докато единственото им желание е да чуят блаженото оповестяване на финалния съдийски сигнал. Изчакваха Алън да се произнесе. Ако това се нарича консенсус, значи тя е Емили Дикинсън. Изречеше ли Алън Намирам, че това е изумително писане, или Боклук, пълен боклук, и тутакси наставаше суматоха от гласове, които един през друг се надпреварваха да се съгласяват с великия мъж.

Боклук, пълен боклук. Това е, което каза той за Франси. Упорит е, ще му го призная. Алън беше пуснал усмивчица, каквато много рядко си позволяваше по повод незначителни писатели. Бордът се разтресе от кикот. Пам не го каза на Франси. Това би го съсипало. И бездруго едва се крепеше. Но му предаде тъжната новина по телефона от тоалетната, както бе обещала. Никаква финансова подкрепа. Пак.

– Не знам – настояваше тя, без да обръща внимание на пренебрежителното отношение на Алън. – Някак се чувствам толкова отговорна. Всичкото това усилие и талант, и толкова малко пари, за да продължи…

Гласът ѝ увисна. Не успя да намери думи да завърши изречението, тъй като след двете чаши беше пияна като кирка. Не беше закусила, а сбирката започна в девет.

Тъпа кучка, мислеше си Алън, въпреки че се усмихваше ведро. Опъва се. Поставя под въпрос. Е, ние обаче знаем как да се оправяме с такива като нея. Жена-нежена, никога повече няма да влезе в какъвто и да е борд. Това ѝ беше първата и последната вечеря. Някак се чувствам толкова отговорна. Тая пък за коя се взима?

 

 

Откъс от разказа “Литературен обяд” от сборника “Литературен обяд и други разкази” на Ейлиш Ни Гуивна, издателство ICU. Превод – Димитър Камбуров.

Още откъси от сборника:

“– Не че е редно да идвам. Не съм на работа в момента, нали ме разбираш, а и на вас доктор ви трябва…”

 

“Тези разкази са различните лица на Ирландия. Нейният провинциализъм и неравномерното ѝ развитие. Дългът към предците и степента, в която сме обречени да ги продължаваме в днешното си. Въпросът за политическото и за личното. За мъжкото и женското. За нежеланите новородени момиченца, за забранения аборт, за големия глад, за емиграцията, за оцеляването. За литературата като ирландско изкуство, за абсурдната машинария на бордове и награди. За трудната среща между Изтока и Запада, за ксенофобията като мизогинност. Накрая за верността отвъд живота, за верността, жива и в смъртта…”

Димитър Камбуров

 

Авторката е носител на Irish PEN Award (2015) за изключителен принос към ирландската литература, както и финалист за Orange Prize for Fiction (2000). Книгите й са преведени на немски, чешки, италиански, японски и шотландски келтски, а отделни нейни разкази са достъпни на много езици, между които френски, испански, словенски и руски.