“Девойчето очевидно никога не бе изпитвало нужда от учебници, граматически правила и английски език…”

Откъс от разказа “Госпожа Иванова” от сборника “Юлски разкази” на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.

“Когато Антоний ме покани на вечеря, изпаднах в състояние, близко до плътна паника. Фамилното му име беше Алтънов; господинът принадлежеше към известно във финансовите среди семейство, дало на Европа поне дузина видни теоретици на банковото дело. Колата, дрехите, козметиката, с която този човек освежаваше безупречната си фигура и лице на джентълмен, получил образованието си – както усилено се говореше – във Виена, ракетите му за тенис, всичко в личността му искреше с белезите на изтънченост, която се постига с много пари и професионални масажисти, работещи върху плътта му всеки божи ден.

Предполагах, че се бе досетил за мене като възможна гувернантка за дъщеря си, едно бледо дванадесетгодишно девойче, което вече бе уволнило осем гувернантки заради грубото им поведение по време на учебния процес. Аз приказвах английски добре, немският ми, въпреки че не блестеше ослепително, бе подкрепен с висок сертификат за владеене на чужд език, издаден от Goethe Institut, България.

Рехавите ми разкази, както се ласкаех да си напомням – макар и да не печелех пукната стотинка от тях – се появяваха от дъжд на вятър в бледи литературни издания на България, ала вече имах няколко публикации в Германия, копия от които бях изпратила до Антоний. Вероятно това бе причината той да ме покани на тази вечеря, за която се наложи да взема дрехи назаем от една моя братовчедка с внушителен личен гардероб.

Чувството на напрегнатост се увеличаваше от тъмните легенди, които се носеха за Алтънов из домовете на моите частни ученици. Цената ми като частен учител по английски едва ли докосваше небесата; все пак един от атестатите за благополучие на елитните столични семейства беше именно аз да обучавам младите наследници в умения по писане на есе и слушане с разбиране на езика на Шекспир.

Никоя личност не беше обект на толкова напрегнати и страстни коментари във високите кръгове, както Антоний.

Джентълменът имал обичай да подмята, че жената вдига глава единствено за да не се забелязва двойната й брадичка – наблюдение, което очевидно бе заимствал от прелестния английски разказвач Самърсет Моуъм.

Съпругата на Антоний, която не познавах, била изтъкната балерина; до ушите ми долитаха внимателни намеци, че бившата балерина, вече поизхабила огъня на прелестите си, не съумявала да предоставя достойни теми за разговор на своя знаменит съпруг. Тоест – била одъртяла, ето защо естетическото чувство на финансиста се отклонявало в посока търсене на талантливи и крехки дарования. Преди по-малко от година бях правила плахи опити да предложа професионалните си умения като редактор на “Фортуна” – едно от няколкото лъскави списания, които принадлежаха на Антоний Алтънов.

Той категорично ме отряза, заявявайки, че възрастта ми е смехотворна за такава отговорна работа. Тогава бях на 33. Той имал нужда от млади, амбициозни кадри. По-плосък и безцеремонен отказ не бях получавала никога през живота си, което в моя случай наистина означава нещо. Предлагам разказите си по разни редакции и издателства в различни държави и повярвайте ми, никакви откази, колкото и грозни да са, не бяха в състояние да разклатят душевното ми равновесие. Уверявам ви, че редакторите не са от най-внимателните човешки екземпляри.

Ала тогава Антоний направо ме разстреля. Изтъкна, че освен напредналата ми възраст, аз съм била една дръзка, нахална хайде да не казваме каква още тения, която имала наглостта на него! – джентълмена, чистата вода ненапита! – да пробутвам вече публикуван разказ! Да измъквам незаслужени хонорари от неговия честен джоб. Той можел всичко да понесе, но лъжа и безчестие – никога. Истината беше, че великият тип забави разказа ми до Второто пришествие – ако въобще има такова. Писна ми да чакам и продадох разказа на един друг надут тип. Ето защо Антоний в никакъв случай не можеше да се включи в числото на хората, които обожавах.

Дългото ми влачене по разни редакции ме бе научило да не влагам никакви чувства – нито бурна любов, нито черна омраза – в индивиди, на които след време отново можех да предложа някой текст. Ето защо след месец изпратих нов разказ на Антоний, който той безпощадно оплю, ала това не ми попречи светкавично да му изпратя копие от шведски вестник, в който същият разказ излезе придружен с красива илюстрация.

Такива бяха нашите взаимоотношения преди момента, когато бляскавият господин ме покани на вечеря в ресторант “Фара” – едно заведение, чието меню хвърляше съзнанието ми в гастрономически екстаз. Бях се убедила с очите си, че цената на един джин с тоник възлиза на месечната ми учителска заплата в елитното частно школо, където работех. Понякога, за да демонстрират доброжелателност, родителите на моите частни ученици ме канеха във “Фара”, откъдето си отивах сита и възхитена.

Антоний беше запазил маса в едно от сепаретата и за мое изумление си направи труда да изпрати при мен сервитьор с цветя в мига, когато се появих на вратата. Веднага забеляза колко добре изглеждам, въпреки че скъпите дрехи не компенсирали липсата на елегантност, с каквато за жалост Господ пропуснал да ме надари. Според него костите в организма ми били прекалено много на брой и твърде широки по размер.

След това се осведоми какво ще ям и отбеляза, че към деловата част ще пристъпим едва след като удовлетворя в задоволителна степен лакомията си, за която се говорело из София. Ала не се сдържа. Не бях приключила с плодовата салата, когато безапелационният му глас започна да разплита кълбото на загадката:

– Искам една млада госпожица да усвои основите на английската граматика за двеста дни. Имам предвид двеста дни непрекъсната заетост за вас, госпожо Иванова. Десет часа на ден.

– Освен частните си ученици и работата в училище, аз имам три собствени деца – позволих си да информирам своя събеседник аз.

– Вашите собствени деца са ваш собствен бизнес – срази ме с логиката си Антоний. – Като казвам двеста дни, имам предвид младата дама за двеста дни да започне да приказва правилен английски. Аз лично давам гаранция за нейния буден интелект! Тя има блестящ усет към езика. Говори малко италиански и немски.

– Двеста дни е твърде кратък срок – изрекох замислено аз. – Не ми се иска да загубя работата си в елитното учебно заведение. Самият факт, че работя там, привлича към мен частни ученици…

– Имам предвид привлекателно заплащане за вас – заяви Антоний и назова една сума, която ме накара, въпреки цялото ми самообладание, да изплюя ягодата, която току-що бях сложила в устата си. – Освен това, ако младата дама те хареса – изведнъж се обърна към мене на “ти”, което ме подразни, ала имах ли друг избор, освен да преглътна възмущението си?, – ще я придружиш за пет месеца в САЩ, естествено, всичките ти разходи ще бъдат за сметка на организацията, която те изпраща – тоест за моя сметка. И ще получаваш по 120 долара дневно за дребни разходи.

За да не проличи бясното ми нетърпение веднага да изкрещя “да” в отговор на предложението, замислено започнах да дъвча нещо от плодовата салата. Плодовете бяха извън сезона и сигурно струваха колкото годишната ми заплата.

– Добре направи, че не взе да разпитваш за младата дама – подхвана Антоний. – Засега искам да знаеш, че аз изключително държа на нея. Ако приемеш предложението ми, преди да си тръгнеш ще ти дам нейния адрес. Искам да започнеш обучението след три дни. – Не бях очаквала толкова спешна поръчка, ала на плахия ми опит да отложа поне седмица началото на занятията, Антоний просто не си направи труд да отговори. Небрежно отбеляза: – Чух да се говори за ръкописа на новия ти роман. Ако младата дама наистина одобри твоите методи на обучение, имаш думата ми, че за два месеца ще ти издам книгата, от която ще получиш… – при споменаването на хонорара въобще не се наложи да плюя ягодата, която отново бях налапала – глътнах я заедно с дръжката; ала следващите му думи ме свалиха от коня: – Ще направя така, че и в най-затънтеното село хората да научат името ти. Ти наистина проявяваш голяма наглост, ала си талантлива досадница, госпожо Иванова.

Младата дама, с която се запознах след три дни, беше досадно красива. Казваше се Десислава, със сини очи, които биха накарали синята вода на Седемте рилски езера да изглежда като олио, в което са се пържили тиквички. Устните й бяха огромни и алени, тялото й – перфектно. Девойчето очевидно никога не бе изпитвало нужда от учебници, граматически правила и английски език. Едва ли щеше да изпита, докато не навърши 65 години…”

 

Откъс от разказа “Госпожа Иванова” от сборника “Юлски разкази” на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

“Беше инат човек, инатът повече от човека у него…”

 

Поетът Валентин Дишев определя прозата на Здравка Евтимова като митически реализъм, основаващ се на способността на писателката да създава съвременни митове. Чрез суров реализъм и фина психологическа нюансираност в изграждането на героите Евтимова достига до истини, чиито корени черпят сила от миналото и проектират прозрения за бъдещето.”Юлски разкази” е сборник, който докосва духа и разума, книга, в която талантът е синоним на самота. Пространство, в което човешката обич има много измерения и всяко едно от тях е врата към отделна вселена. Смешни до болка на места и изпълнени със светла тъга след няколко страници, тези разкази са пътеки, които учат сърцето да се бори, а ума – да побеждава.