“Така ставаше тогава, отличниците по математика заминаха, а отличниците по литература останаха тук…”

Из сборника с разкази “И всичко стана луна” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

“ПРИЗРАЦИ

Веднага познах гласа му, като ми звънна. Не бяхме се чували, откакто замина от България, значи точно 14 години. Сигурно имаме определен център в паметта за гласовете на приятели. Седяхме на един чин, той беше цар на математиката и нула по литература, аз – обратно. После той откри компютрите “Правец”, аз – пишещите машини “Марица”. Малко по-късно, към 1992, каза, че никога няма да се върне в тази държава – и замина за Канада. Доколкото знаех от няколкото мейла, които сме разменяли, сега беше водещ софтуерен специалист в голям немски институт. Така ставаше тогава, отличниците по математика заминаха, а отличниците по литература останаха тук. Особености на международния пазар.

Та този мой приятел, който наистина не се беше връщал досега, ми звънна по телефона. Каза, че е в София за няколко часа, и трескаво започнахме да уговаряме място за среща. Кино “Одеон” не му проговори нищо (ами да, сигурно го помнеше като “Дружба”), усетих, че се колебае за още две-три места, които му предложих, и когато накрая той каза да се видим на Мавзолея, аз автоматично приех. Като домакин, комуто е все едно къде, стига да е удобно за госта. В последния миг, преди да затворя, се сетих и чак извиках в слушалката:

– Ама Мавзолея го няма, нали знаеш…

Вече беше затворил. Представих си го как пристига пръв на срещата, оглежда се притеснено, чуди се да не е сбъркал площада или града. Може ли да не забележиш цял мавзолей. Представих си още как в крайна сметка се престрашава и спира някой минувач. Нарочно избира малко по-възрастен, да помни. “Прощавайте, да знаете къде се намира Мавзолеят? Тук някъде трябваше да бъде…” Минувачът го поглежда подозрително – този луд ли е, чужденец ли е, или пак някаква скрита камера. И възмутено отминава.

За да му спестя подобна ситуация, реших да побързам, направо тичах, и стигнах пръв до мястото на срещата. Докато чаках, си дадох сметка, че никога не съм се спирал тук. Усещах се странно, като на… гробище. Винаги съм обичал да се разхождам из гробища, особено когато са стари и смъртта се е превърнала в природа, трева, дървета. Но усещането ми за това място – пак щях да кажа гробище – е съвсем различно.

Гробище само за един човек. Отвъдна резиденция, в която сигурно идват на официално посещения невидими делегации от покойници. Протоколно поднасяне на венци, подписване на взаимноизгодни споразумения, безплътни прегръдки и целувки… “Нашите братски страни… За все по-силно сътрудничество и укрепване на… взаимопомощ… мира в света… отпор на империалистическите домогвания…” Дали и там все така си говорят на същия дървен език? Дали на оня свят Студената война продължава? Дали има дефицит, а раят е нещо като показен магазин, като вечен образцов дом? Отвъдното се движи с едно поколение назад. Ама че неприятна работа, като умрем ние, трябва и на оня свят пак да сменяме системата.

Такива неща видях, докато все по-бавно обикалях из хилавите алеи край празното петно на Мавзолея, правейки път на призрачни делегации.

В този момент някой ме тупна по рамото, обърнах се, моят приятел ме гледаше щастлив и объркан. “Бях забравил, че съборихте Мавзолея.” Трябваше ми секунда да се върна от “оня свят”, опомних се, зарадвах се, прегърнах го и му казах тихо: “Ами, съборили сме го, не виждаш ли, че си е тука…”

Из сборника с разкази “И всичко стана луна” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

“Тук е мястото да кажа, че съм напълно нормален, ако и да пиша разкази…”

Колко пътува светлината от едно спряло слънце и какво можем да свършим за тези минути? Коя е най-могъщата дума? Какво означава да закъснееш за среща, уговорена преди 40 години? Какво ще правим със смъртта утре, в близко бъдеще?

Деветнайсет разказа, писани в последните години. Част от тях излизат първо в антологии на европейския разказ и сборници на различни езици. Сега са събрани за първи път в книга, дванайсет години след „И други истории”.

Истории за любов и край, с предчувствие за чудо, както би казал Гаустин. Вгледани в лицата от последните дни, вслушани в гласовете им.

“Остро перо и нежен поглед… С Георги Господинов се гмурвате в един въображаем свят, където всяка буква препраща към жена, всяка дума се люлее между тъгата и хумора. Чувствеността винаги е наблизо, а традициите се сблъскват със сегашното.”

Le Nouvel Observateur, Paris