“Изумително е колко самоотвержено може да защитаваме в мислите си човек, който сме нарочили вече за свестен…”

Из романа “Сливовиц” на Катерина Хапсали, издателство Колибри.

“Но да се върнем в онази мека есенна вечер, когато се въртях нервно пред огледалото, сменяйки блуза след блуза, и разсъждавах върху дълбокия екзистенциален въпрос дали да си сложа червило. Нямаше ли да изглеждам твърде предизвикателно, ако подчертая и без това изразената ми уста? В крайна сметка не желаех да изпращам в пространството еротични сигнали. Не бях мажоретка, нали?

След дълго суетене избрах да облека синя риза, която хем отиваше на светлото ми лице, хем не крещеше да бъде съблечена. А преди да изляза, си сложих прозрачен, лек гланц за устни.

Знаех, че съм красива, но не и предизвикателна. Само по себе си това вече беше послание, което исках да излъчвам в онзи момент.

Последва вечеря в “Хартланд” – любимия ми тамошен ресторант, където бях ходила едва два-три пъти, и то след като получех седмичния си чек за работа в библиотеката. Обичах облечените в дискретен махагон стени на това място, дебелия зелен килим, в който потъваха токчетата ми, красиво аранжираните чинии – все неща, които ме отдалечаваха на светлинни години от битието на моето детство. Беше един по-красив свят, в който стъпвах с леко учудване и с благодарност. Едно от малкото неща, които харесвах в безвремието на Делауеър, Охайо.

Никога няма да забравя какво си поръчах въпросната вечер: салата “Цезар”, последвана от пиле “Киев”. Странно нещо е афективната памет – упорито пренася през времето вкусовете и ароматите на събития, които иначе бихме искали да забравим.

Алън не ме остави да участвам в плащането на сметката. Нещо, което хем ме притесни, хем ме изненада приятно – вече бях установила колко неприложима на американска почва е идеята за европейска елегантност. Другата ми изненада беше колко добър слушател е капитанът на бейзболния ни отбор. Тогава не се замислих, че някои хора се скриват зад ролята на слушател, когато просто не могат да кажат нищо съществено.

И аз, след първоначалното ми стъписване, че съм на среща с вероятно най-привлекателното момче в колежа, успях да захвана сума ти теми – от последната представена студентска пиеса, през новото италианско меню в стола всеки петък до гостуването на самия Кърт Вонегът, чиято лекция бе разбунила духовете в заспалия град. Алън кимаше мило, включваше се с някоя дума или възклицание, а когато се пробвах да покажа интерес към него самия, отговаряше уклончиво и сменяше темата. Харесваше ми да мисля, че това е проява на въздържаност, дори скромност.

Някак логично след вечерята се озовахме в “Бекстреч” – предпочитания от колежаните бар, в който с лека ръка за една вечер изхарчваха джобни, с които в България цели семейства можеха да живеят дни наред… “Стига си разсъждавала като бедна източноевропейка!” – повтарях си, когато се улавях да мисля така. Но кой успява напълно да избяга от миналото си? Колкото и бясно да тичаме, колкото и да вярваме, че сме успели накрая да му се изплъзнем, понякога то просто ни чака, подпряно небрежно на ъгъла.

В сумрака на “Бекстреч”, насред коктейлите, Алън успя да каже и първите си цели изречения за тази вечер и да обясни в кратце колко си пада по мен. Не че вече не знаех това, разбира се. Но хайде ми покажете човек, който ще остане равнодушен пред такова признание, и то изречено от атрактивен представител на другия пол? Хеле пък в условията на завишен алкохолен градус, с който по онова време изобщо не бях свикнала.

 Два часа по-късно можех да изрека безподобната глупост, че съм “вече жена”. Все едно преди това бях живяла без определен пол цели деветнайсет години.

От самия акт имам блед спомен. Нямаше я болката, от която се притеснявах, нито пък удоволствието, което бях програмирана да очаквам.

Алън изобщо не беше изненадан, че ми е първият. Явно наистина съм създавала впечатление на социопат.

Разделихме се нежно, с твърдото обещание на Алън, че още в зори ще ми звънне, защото съм “неговото момиче”. Прибрах се с убеждението, че вече си имам най-желаното гадже, и с леко недоумение защо все пак не ме беше изпратил до Стайвесънт Хол… Някак не се връзваше с цялостното му джентълменско поведение до момента.

Побързах да пропъдя съмненията си още в зародиш с оправданието, че явно Алън искаше да си почине добре преди сутрешната си тренировка. Изумително е колко самоотвержено може да защитаваме в мислите си човек, който сме нарочили вече за свестен. И как винаги успяваме да доизмислим хората, така че да паснат идеално в калъпа на собствените ни изтерзани очаквания.

Когато на другия ден Алън не ми се обади до вечерта, реших да му звънна аз. Той беше в стаята си и вдигна веднага. Звучеше дистанцирано, делово. Каза, че е безкрайно зает с тренировки и лекции. А когато го попитах с равен глас, който струваше огромни усилия на волята и на настръхналите ми нерви, какво става с нас, Алън направи кратка, но многозначителна пауза и каза: “С нас? Не разбирам какво имаш предвид”.

Ясно.

Не си спомням какво точно му отговорих. Трябва да е било нещо гордо и окопитено, без никакво залитане към сантименталности. Може да съм му казала: “Пошегувах се, Алън. Беше чудесна вечер, просто държах да ти го кажа, защото така правят приятелите”. Или пък: “Май не ме разбра правилно. Или аз не се изразих добре, все пак английският не ми е майчин език. Реално звъннах, за да ти пожелая успех, нали утре играете с “Охайо Стейт”?

Има ли всъщност значение какво съм съчинила тогава?

Важното е, че в подобни моменти главата ми се изправя сама високо над болки и загуби. Автопилотът в мен надделява над разбунената ми същност. Никой не трябва да те чуе да плачеш, нали? Впий зъби в ръката на битието, преглътни кръвта, правила си го, но недей да цивриш, Алекс, недей.

Затворих слушалката.

Беше вечерта преди моя рожден ден. Нямаше смисъл да ожалвам развенчаването на мита около “първия път”. И в никакъв случай не желаех да прекарвам следващите няколко часа в ропот и вайкане. Още не бях живяла достатъчно, за да знам, че мъката винаги иска да я изпратиш подобаващо – да поседите заедно, преди тя да поеме на път, да си помълчите, а после да й помахаш, когато потегли. Ако не се държиш уважително, тя, мъката, никога не си тръгва наистина. А остава да се цупи в някое тъмно кътче на същността ти като злопаметно сърдито дете…

Болката не се лекува с шум, а в тишина. Но кой да се сети за тези фини детайли тогава!

Скочих в най-тесните си впити в ханша ми дънки, разкопчах доста щедро прилепналата си риза, сложих си ярко червило в движение и отпраших към “Бекстреч”. За втора поредна вечер.

Трябва да съм влязла доста наперено, щом не ми поискаха фалшивата лична карта, с която, тъй като бях под двайсет и една години, можех да влизам нелегално по заведенията. И която почти насила ми бяха направили състуденти срещу петдесет долара. Бизнес мисленето процъфтяваше на Новия континент.

Онази вечер изпих сама шест коктейла “Уайт Ръшън”. Беше абсолютен рекорд в живота ми до онзи момент. След броени часове ставах на двайсет, а за последното денонощия бях минала през крайна еуфория, прозаична загуба на девственост и пълно любовно разочарование, което не бях позволила да ме унизи. Ако имаше какво да празнувам изобщо, то бе умението ми да поема в крачка каквото и да се случва с мен.

Е, наздраве, Алекс!

Честито ти официално встъпване в света на възрастните…”

 

Из романа “Сливовиц” на Катерина Хапсали, издателство Колибри.

Още откъси от романа:

“но целият ми опропастен живот седеше като натирено коте в ъгъла и се взираше в мен питащо…”

 

Млада жена с успешна кариера е на ръба на екзистенциална криза. По пътя към спасението тя преминава през илюзорна любов, физическо насилие, безсънни нощи и пресушени бутилки. И през пречистващо приятелство, което преодолява географските разстояния и свързва два човешки свята в духовно родство. Една книга за откриването на Дом, но не като място в пространството, а като място в сърцето.

 

„Ако четете тези думи, има два варианта: или да отворите романа и да се потопите в него, или вече сте го направили, затворили сте книгата, но искате тя някак да продължи в текстовете на корицата. И в двата случая ви завиждам. В първия – защото ви предстои да прочетете една дълбока, красива, тъжна, понякога болезнена, но искрена и в крайна сметка всепобеждаваща човешка история, а в другия – че вече сте съпреживели тази еманация на приятелството и любовта. „Сливовиц” е глътка леден огън, който се влива в ума, сърцето и вените на всеки, който разгърне страниците и душата си за едно литературно пиршество.“

Светлозар Желев

 

„Тази книга ще ви опияни и няма как да я забравите, защото ще ви постеле легло.“

Димитър Шумналиев

 

Катерина Хапсали е дългогодишен журналист. “През девет планини” е нейната дебютна стихосбирка. С романа си “Гръцко кафе” влиза устремно и в писателските среди. “Кафето”, както бързо става известно сред читателите, грабва наградата “Перото” в категория проза за 2015 г., както и приза “Цветето на Хеликон” за 2016 г. “Сливовиц” е вторият й роман.