“Моето семейство е затвор. Татко е директорът на затвора. Мама е готвачка…”

Из романа “Човек без куче” на Хокан Несер, издателство Емас. Превод – Ева Кънева.

“– Излизам – обяви Роберт. – Имам нужда да се поразтъпча и да изпуша две-три цигари. Защо всичко трябва да е толкова трудно?

– Кое по-точно? – попита Кристина и наля още вино в чашите – нейната и на Хенрик – от втората бутилка, която Роберт бе донесъл.

Няколко капки паднаха върху покривката. “Божичко, вече съм пияна – помисли си тя. – Изпивам тази чаша и край.” Но алкохолът подобри настроението й. Кристина си спомни, че не се е напивала, откакто забременя с Келвин, тоест от две години… не, повече… от две и половина. Странно, усещането й се струваше напълно непознато. Интересно, че се случи точно тази вечер.

– Имах предвид прибирането в бащиния дом – поясни Роберт. – Цялото това проклето семейно мочурище… Не говоря за теб, Хенрик. Знаеш за кого става дума, нали, Кристина?

– Да, разбира се. Спомняш ли си “Моето семейство”?

Роберт се изсмя. Истинска класика! През 1983-та – Ева беше на осемнайсет и завършваше гимназия, а Роберт – на тринайсет – деветгодишната Кристина, тогава в трети клас, получи задача да напише съчинение на тема “Моето семейство”.

 

Моето семейство е затвор. Татко е директорът на затвора. Мама е готвачка. Сестра ми Ева, която напоследък заприлича на свиня и всички дънки й отесняха, а надзирател. Затворниците сме двамата с брат ми Роберт. Невинни сме, но сме осъдени да не излезем оттук до живот.

Всеки ден ни разрешават да ходим в друг затвор – училището в Шумлинге. Там живеят много други затворници като нас и ги пазят надзиратели. Малко по-забавно е, защото надзирателите не са толкова строги.

Татко – директорът на затвора – е голям злодей и винаги носи вратовръзка освен в неделя – тогава ходи с леко разкопчана риза. Мама – готвачката – се бои от него и винаги прави каквото й каже. Ние, децата, също му се подчиняваме, защото иначе ни бие с голям бастун, от който стърчат гвоздеи.

Сестра ми – надзирателката – му се подмазва. Тя също е много зла. Държи се мило само когато аз или брат ми имаме рожден ден.

Щом с Роберт пораснем, ще избягаме и ще подадем жалба срещу семейството ни в Агенцията за закрила на детето. Кралят и кралица Силвия помагат на нещастни деца като нас. Кралят ще възседне бялото си магаре и ще застреля мама, татко и Ева. Така ще ни освободи – мен и Роберт – и вече няма да гнием в затвора. Ще заживеем щастливо до края на дните си.

Ето така ще стане.

 

Съчинението на Кристина предизвика скандал в училище. По онова време, в средата на осемдесетте, училищни психолози и педагози в цяла Швеция хукнаха на семинари за скритата престъпност срещу деца. По неофициални данни във всеки клас специалистите, стига да се задълбочат, щели да открият поне два случая на кръвосмешение и най-малко три малтретирани деца. Затова училищният педагог повика цялото семейство Хермансон. Срещата се състоя в кабинета му с пастелни стени. В началото учителката на Кристина – едра двайсет и пет годишна мъжкарана от района около Ландскруна, която в последствие се отказа от учителската кариера и стана първата жена в Швеция, отдала се на обезвреждането на морски мини – прочете писмената й работа.

Мама Розмари припадна. Очите на татко Карл-Ерик Честния човек и Отличен педагог започнаха да гледат в различни посоки, а той – да пелтечи. Ева спаси ситуацията, като се разсмя гръмогласно, прегърна малката си сестра и каза, че през целия си живот не е чувала по-голяма глупост.

Кристина си призна, че докато пишела съчинението, била сърдита, защото не й разрешили да гледа предаване по телевизията за масови убийци и изнасилвачи в Ню Йорк, и затова преувеличила доста.

Роберт изобщо не успя да вземе думата, но след като мама Розмари дойде на себе си, нещата се оправиха. Педагогът изглеждаше доволен, директорът – също, а бъдещият водолаз-взривчик – доволна, доколкото й позволяваха интелектуалните заложби, защото точно в това отношение беше малко ощетена. Карл-Ерик престана да пелтечи, но проблемите с очите отминаха едва след няколко дни. Лекарите се съмняваха дали не е получил лек мозъчен кръвоизлив.

– Кристина доста добре беше напипала болните места – похвали я Роберт. – Излизам. Ще се видим утре. Лягайте си, стана късно.

– След малко – отвърна Кристина.

– Да, и аз лягам след малко – включи се и Хенрик.”

 

Из романа “Човек без куче” на Хокан Несер, издателство Емас. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“За какво са ти врагове, ако имаш братя?”

“За пръв път, откакто се помнеше, друг, а не Кристофер, създаваше проблеми…”

 

Eдин от “големите” в скандинавското крими. Носител на Европейската награда за криминална литература.

 

В малкото шведско градче Шумлинге Карл-Ерик и Росмари Хермансон очакват трите си деца и се подготвят да отпразнуват двоен юбилей: 65-годишнината на Карл-Ерик и 40-годишнината на дъщеря им Ева.

Децата се прибират в бащиния дом, но всяко донася своите грижи и сякаш ги “мята” върху плещите на чувствителната Росмари. Ева винаги се е държала дистанцирано към майка си, Роберт се е сдобил с ужасяващо за всеки родител прозвище, и то в национален ефир, а най-малката, Кристина, е непроницаема както винаги…

Историята, започваща със семейно тържество, се превръща постепенно в семейна драма, а не след дълго и в злокобна мистерия – в два последователни дни от къщата в Шумлинге изчезват синът Роберт и внукът Хенрик.

Инспектор Гунар Барбароти се заема с разследването на случая, ала при всеки разговор с роднините на двамата изчезнали се сблъсква с безпомощно вдигнати рамене. Никой от роднините не е забелязал нищо необичайно в поведението им…