“Значи, корейците трябва непрекъснато да се движат с букети…”
Из романа “Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова, издателство Колибри.
“Четвъртък, 10 август 1989 г.
Снощи веднага заспахме като утрепани, затова сутринта станахме и закусихме рано. Половин час след закуска ни качиха само нас, българите, на автобуса и ни стовариха на едно сенчесто място с мраморни пейки. Като погледнахме надолу, видяхме всички по-забележителни места в Пхенян, който вече познаваме доста добре: Двореца на културата, фонтаните на площада на Ким Ир Сен, музеите, които бяхме посетили. Нямаше никакви хора наоколо, имах чувството, че сънувам. Може би защото беше рано и бях още сънена. Наистина все едно винаги съм живяла в Пхенян, все едно КНДР е единствената страна на земята.
Оттам ни закараха в Музея на революцията. Е, честна дума, не бих могла… Как е възможно за една година да вдигнат такова нещо. Веднага след революцията се захванали и го построили от ослепително бял камък, все едно мавзолеят на Георги Димитров в десеторен размер. На площада пред музея е издигнат паметник на Великия вожд. Огромен. Не знам колко метра е висок, но във всеки случай е по-висок от самия музей. Огромната фигура на Вожда се извисява на фона на корейски планини, изработени от мозайка, на предната стена на музея. От двете страни на паметника има знамена, направени от блестящ червен мрамор, а на тях са написани велики годишнини. Около самите знамена са поставени фигури на хора от червен камък: селяни с мотики, майки с деца, войници на коне, партизани, към сто и няколко души.
По стълбите се снимаха много симпатични японски корейци. Извикаха ни и нас, за да сме на техните снимки. След като всички се изредихме да позираме, слязохме малко по-надолу, където от нещо като тераса се вижда другата част на Пхенян. Включително реката и “Чучхе”. А Ким Ир Сенчо застанал в поза с дясната ръка напред, сочеща факела. Това символизирало единството на революцията с идеята чучхе. Много хитро са го измислили.
Под паметника бяха поставени венци и букети цветя. Изведнъж се уплаших да не би Ким Ир Сен да е умрял. Не беше възможно, щяха да ни кажат. Пък и онази вечер в колата си беше жив и здрав човекът. Попитах Ко какви са тези цветя и той каза, че всеки път, когато корейци ходят на места, където има паметник на Вожда, си носят цветя, за да ги полагат в знак на обич и преданост. Не каза нищо за умиране. Олекна ми. Обаче паметници на Ким Ир Сен има навсякъде. Значи, корейците трябва непрекъснато да се движат с букети.
Влязохме в музея. Беше страшно интересно. Имаше направени като истински затворнически килии, тунели за боеприпаси, стаи. Също и нещо като кино, но само гледаш една картина под различни светлини и звукови ефекти. После влязохме в една панорама. По нея също се движеха светлини, но звуковите ефекти бяха други. Значи, Ким Ир Сен и революцията е водил. Всичките им революции всъщност. Срещу японците, южнокорейците, американците плюс социалистическата революция. Това е. След това му е хрумнала идеята чучхе, но за това не е била нужна революция. Хората са я приели с радост.
После ни качиха на автобуса и ни закараха в художественото училище. Там гледахме как правят гоблени на ръка и с машини. Гигантски гоблени с Ким Ир Сен и по-малки гоблени с корейска природа. Корейците явно много се гордеят с този свой отрасъл, наистина е трудно да се правят гоблени. Влязохме в магазина, където се продава всичко, което е изработено в това училище. Наистина доста голям кич, но те си ги харесват. Усмихвахме им се и ние…”
Из романа “Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова, издателство Колибри.
Още откъси от романа:
“Значи, корейците трябва непрекъснато да се движат с букети…”
СЪЩЕСТВУВА ли зелена амеба и възможна ли е връзката ѝ с химическия молив в свят, бил той и условен? Да, възможна е, когато този свят е видян през обектива на една дисциплинирана ученичка и активна пионерка; когато времето е лятото на 1989, а мястото – международен пионерски лагер в Корея (Северна Корея).
С тези две метафори и с поръчението да напише доклад за преживяното в лагера започва разказът (дневник) на Александра за пътуването ѝ от социалистическа София, през далечната „братска страна” до… Прехода. Това е пътуване не само през различни пластове на пространството, но и на времето, пародаксално раздвоени между идеологическите привидности, ритуалните симулации и наивитета на едно първично, неопосредено световъзприемане. А светът в този дневник е представен като „калейдоскоп”, където свободно и абсурдно в своята безпроблемност съжителстват Мадона и химните за Ким Ир Сен, “Бийтълс” и младежките социалистически фестивали, пионерските униформи и тениските със западни надписи, Детската асамблея и любимата баба, СССР, КНДР и любопитни американци, задръстен френски тийнейджър и възторжени до полуда от своя „велик вожд” корейски деца… Това е свят, който сякаш безконфликтно съществува и като наизустени идеологически клишета, и като смешно опредметена реалност, като утопия и антиутопия. В него дори Преходът се случва някак абсурдно естествено между „отчетния” ДОКЛАД за „северното лято” на пионерката активистка и сбирките след училище около „Кравай”, между червеното и синьото на химическия молив…
Дебютният роман на Велина Минкова е оригинален опит да разкаже по забавен, остроумен и интелигентен начин още неразказаната ни нова история. Той се заиграва границите, отмества ги чрез деликатна ирония и парадоксални езикови пробиви – една игра на двусмислието, в която, ако пожелае, може да бъде включен и самият читател.
ВЕЛИНА МИНКОВА е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборника с разкази на английски език Red Shorts (Колибри, 2001) и на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015), който излиза във Франция със заглавие Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir (Actes sud, 2018). Живее в Париж, където преподава английски език, превежда художествена литература и работи върху втория си роман.
