“Целият му живот до тук е бил преодоляване. И сега това му е отнето…”

Из повестта „Жажда“ на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.

“Последното, което помни, е дъжд, силен дъжд, светкавици над сградите. Покриви на сгради в проблясък от светкавици – появяват се, разместват се, изчезват. Покриви в лятна буря. Люлеещите се корони на дърветата, прегънатите им снаги. Светкавици. Силуетът на града – разкривени антени над блоковете, като изоставени гробища, студените бели проблясвания, този призрачен град… Какво се беше случило?

– Сега упражнявам натиск върху лявата ви ръка. Усещате ли нещо?

– Не.

– А сега?

– На лявата ли?

– Няма значение. Усещате ли натиск някъде?

– Не.

Сега си спомня стъпалата надолу. Плющящия по изронените плочки дъжд.

– Сега натискам крака. Усещане?

– Не.

– Добре – казва лекарят.

– Не е добре – казва тихо Даниел.

– Два от шийните прешлена бяха сериозно контузени. Нормално е да не чувствате нищо в началото, това не значи, че няма да се възстановят функциите.

Той вдига пред очите си рентгеновата снимка и внимателно я разглежда.

– Ще мога ли да ходя?

– Предстои ви едно много дълго възстановяване.

– Ще мога ли да вървя с краката си?

– Контузиите са много тежки. Трябва да сме търпеливи.

– Кой прешлен е увреден? Кажете ми.

– Трябва да се заредите с търпение.

– След кой прешлен човек е парализиран за цял живот? Седми? Осми? Как се брояха? Или бяха между четвърти и втори? Кажете ми.

Спомня си разказа на свой приятел, едва оцелял след тежък алпинистки инцидент, сега в инвалидна количка до края на живота си. Година-две след всякакви хирургически намеси, когато станало ясно, че няма какво повече да се направи и нещата са необратими, си взел малко куче, за да му прави компания след тежките и безрезултатни операции. Вече всичко било ясно, съзнанието му най-после приело фактите и света – такъв, какъвто ще е за него, затова си взел симпатично четириного приятелче – едно от онези късокосмести, енергични породисти кученца. Един следобед, разказва той, бил се унесъл, докато чете, и задрямал в количката. По някое време, в полупросъница, чул ръмжене, лай, други странни звуци… Отворил очи, видял кученцето да играе с малка розова играчка, сигурно каучукова – гризкало я със зъби, тръскало глава в невинно кучешко ожесточение, ръмжало, подхвърляло я над главата си, улавяло я пак със зъби… Мъжът известно време следил това, после се зачудил откъде се е появила тази розова играчка, докато не погледнал в краката си и не осъзнал, че това, с което играело животното, бил големият пръст на крака му. Как така? – ужасено бил реагирал Даниел, когато приятелят му разказа това. Не се ли събуди? Как да се събудя? От какво? Аз не чувствах нищо. Аз не чувствам нищо от кръста надолу, пич. Това се казва да не чувстваш нищо.

Даниел настоява:

– След кой прешлен човек се обездвижва?

– Може би на този етап е по-добре да насочим усилията си към това да се възстановим, а не да броим прешлени.

– Кой е шибаният прешлен? – извика Даниел.

Докторът побутва очилата си:

– Трети, четвърти.

– Тоест точно тези два, които при мен са най-пострадали?

– Да – казва докторът. След пауза добавя: – Може да се възстановите изцяло. – Той приближава рентгеновата снимка към очилата си, взира се в нея – съсредоточено, напрегнато – сякаш разчита шифровани съобщения от друга вселена. После отпуска тъмната плака и го поглежда в очите:

– А може и да не се възстановите. Даниел преглъща и затваря очи. Пита тихо:

– От какво зависи?

– От много неща. Има две-три седмици, в които не можем да кажем нищо.

– Седмици?

– Първите три седмици не можем да сме сигурни в нищо.

– И дотогава…?

– Трябва търпение и воля. Много търпение.

– Търпение… – промълвява Даниел заканително, сякаш произнася името на смъртен враг.

– И воля – добавя докторът. – Само времето и – той вдига показалец към тавана, – онзи там, горе, ще покажат дали, как и доколко ще се възстановите.

– Онзи там горе? – почти извиква Даниел… – Онзи там горе!? Аз в болница ли съм, или в манастир? Какво го е грижа онзи там горе за мен сега? Къде беше онзи там горе, когато… – Предателска сълза избягва от окото му и се изтъркулва настрани по слепоочието му, докторът не я забелязва. – Ще стоим и ще се молим? А вие какво ще правите? Вие за какво сте? Как ще ми помогнете вие?

– Ние просто не трябва да пречим.

– Моля? Това ли е? За това ли ви плащат? Да не пречите?

Даниел презира безсилието. Ненавижда слабостта. Целият му живот до тук е бил преодоляване. И сега това му е отнето. Всичко, което е постигнал до тук – а то никак не е малко – е останало в един друг живот, който напусна с гняв и от който се отдалечаваше с 200 километра в час.”

 

Из повестта “Жажда” на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.

Още откъси от повестта:

“това море, дето толкова си го искал цял живот, нарочно ти е било отказано…”

 

Млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която е оцелял по чудо. Единственото, което може да прави – обездвижен в шини – е да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния пациент на съседното легло.

Съдбата трудно би събрала по-противоположни характери. Бъбривият оптимизъм на стареца се сблъсква с горчивия нихилизъм на младежа. Но това, което започва като почти банално говорене, колкото да мине времето, постепенно се разгръща в разказ за оцеляване и победа, за спасителния пояс на любовта и за победата на красотата над тъмнината.

Чуваме ли, когато слушаме? Виждаме ли, когато гледаме? Трябва ли животът да ни отнеме най-скъпото, за да ни срещне с най-важното?

В свят, в който всеки е убеден, че е различен, има нещо, което изконно ни свързва един с друг. Жаждата.

 

Захари Карабашлиев е автор на романите “Хавра” (2017), “18% сиво” (2008), сборниците с разкази “Кратка история на самолета” (2009), “Симетрия” (2011), “Не толкова кратка история на самолета” (2018), книгата с драматургични текстове “Откат” (2010) и други. Неговите истории са превеждани на английски, немски, френски, полски, сърбохърватски, руски, арабски и др. Включен е в престижната американска антология “Най-добрата европейска проза 2018”, носител е на повечето национални награди.