“Защото знае къде живеят всички непослушни момичета…”

Из сборника с разкази “Рецепта за кошмари” на Иван Атанасов, издателство Изток-Запад:

“От Санта, с любов

– Мразя Коледа, мразя подаръци, мразя сняг – промърмори зеленият елф, по-известен като Буши, докато паркираше летящата шейна в двора на къщата. – Не стига, че цяла година правим играчки за жълти стотинки, ами трябва да доставяме и подаръците вместо Дядо Коледа. Какво е извинението на Санта този път? Птичи грип? Антракс? Луда крава?

– Бил прекалено дебел, за да се провира през комини – отговори червеният елф Пепър и скочи от шейната.

– Че кой го кара да се вре в комини! – изсумтя Буши. – Живеем в ерата на модерните технологии.

Червеният елф се изтупа от снега и повдигна рамене.

– Традиции, брат.

– Традиции! Излежава се пред камината с бутилка ром и новата книга на Стивън Кинг, пък ние се трепем вместо него на студа! – Буши остави юздите на уморения впряг елени и слезе от капрата, като разтриваше вцепенените си пръсти. – Давай да разтоварваме пратката, че топките ми станаха на ледени шушулки.

Пепър кимна и придърпа надолу островърхата си шапка – червените му уши бяха започнали да посиняват.

– Тази година зимата в Аризона е студена като крокодилски задник. – Той извади айпада от джоба на палтото си и прокара треперещ пръст по екрана на устройството. – Да видим какво имаме тук… Пратка номер 24571 за някоя си Фани… Аха, ето я. – Елфът се обърна към купчината подаръци в задната част на шейната и подсвирна. – Брей! Тази Фани трябва да е била много послушна.

Буши се приближи до него и се втренчи в огромния бял кашон, върху който бяха струпани стотина по-малки кутии и пакети. Беше дълъг почти два метра и широк метър и нещо.

– Проклет да съм, ако това не е хладилник с фризер. – Той подсмръкна жално. – И как ще го свалим от шейната? Сигурно тежи колкото корема на Дядо Коледа.

Пепър се почеса по заскрежената брада.

– Ще го вържем за някой от елените.

 

* * *

 

Оставаха няколко минути до Коледа, но семейството вече празнуваше, защото Фани имаше рожден ден – навършваше 42. На партито в просторната къща бяха поканени над сто души – роднини, приятели, актьори, режисьори, продуценти, журналисти, собственици на издателски къщи; присъстваше дори многоуважаемият кмет на Кейв Крийк. Големите маси се огъваха от изискани ястия и напитки, а викторианските столове – от натежали стомаси. Навсякъде ехтяха оживени разговори и смях, прекъсвани от доволни въздишки, а кристалните полилеи и коледните играчки отразяваха веселата светлина на огъня в камините.

Беше празненство за чудо и приказ, макар и да не можеше да се мери с някои предишни купони. О, да – къщата беше виждала и по-грандиозни забави. Тогава Фани печелеше по 50 милиона долара годишно, книгите й оглавяваха списъците с бестселъри и по тях се снимаха касови филми. Но това време беше отминало. Сега доходите на писателката бяха намалели драстично, снимката й не красеше първите страници на вестниците, беше изпаднала едва ли не в забвение. Още беше най-известният жител на Кейв Крийк, Аризона, и можеше да си позволи да яде само бели трюфели и хайвер от белуга, но името й рядко се споменаваше в новините по телевизията. Нищо чудно, че завиждаше на автори като Джеймс Патерсън и Стивън Кинг – първият си докарваше по 90 милиона на година, а вторият печелеше награда след награда и вече четири десетилетия беше сред най-скъпоплатените писатели. Да не говорим за Джоан Роулинг, Нора Робъртс, Даниел Стийл и нашумелите напоследък Е. Л. Джеймс, Вероника Рот и Сюзан Колинс. Тях пък направо не можеше да ги диша, защото бяха жени. Направо й се повдигаше, като чуе някой да ги обсъжда, а напоследък й се струваше, че имената им не слизат от хорските усти. Ето и сега: вместо да говори за предстоящата й книга – голямото завръщане на Фани на литературната сцена; първият й роман от цели  8 години насам, – нейната агентка (казва се Джоди и седи от лявата й страна) си бъбри с издателите й от “Лидъл, Брайн енд кампъни” за предстоящата екранизация на “Петдесет нюанса по-тъмно”, която, представете си, щяла да бъде… Тук Фани не издържа и запуши яростно ушите си с ръце.

Крисчън, който седеше от дясната й страна, се наведе към нея и попита:

– Добре ли си?

Тя свали ръце и кимна.

– Май попрекалих с шампанското.

После се насили да се усмихне на любящия си съпруг, като си мислеше: “Пак ще си докарвам по 200 хиляди на ден. Пак ще бъда в устата на хората. Ако новата ми книга е толкова добра, колкото твърди Джоди, ще сложа Е. Л. Джеймс в задния си джоб.” Представи си как смачква омразната писателка като лист хартия и я хвърля в коша за боклук (“Където й е мястото.”), сетне в ума й нахлу друга картина – как заголва задника на тъпата патка и го бичува до кръв, а онази пищи, та се къса.

Крисчън каза нещо, но думите му се изгубиха в писъка.

– К-какво? – заекна объркано тя.

– Казвам, че се звъни на вратата.

– Сигурно е някой закъснял гост.

– Или подранил Дядо Коледа – ухили се той, докато се надигаше от стола.

– Да отворя ли аз? – провикна се най-големият им син Гейб от другия край на масата.

Фани поклати глава и му махна да седне, после хвана Крисчън за ръката.

– Аз ще отворя. И без това имам нужда от малко свеж въздух.

Той сви рамене и се отпусна пак на стола, а тя тръгна забързано между масите, като кимаше и се усмихваше на гостите. Разговорите, които бяха секнали за миг, продължиха с нова сила.

– Хей, Фан! – подвикна след нея кметът Франкиа. – Знаеш ли защо Санта Клаус е толкова весел?

– Защо? – попита тя, без да се обръща.

– Защото знае къде живеят всички непослушни момичета.

Думите му предизвикаха бурен смях и Фани усети, че се изчервява. Ако гостите й знаеха какви ги върши в онзи нощен клуб, докато Крисчън е в командировка… Но нямаше как да знаят, нали? Членовете на клуба бяха дискретни, а и тя винаги носеше маска.

Когато стигна до входната врата, звъненето вече беше спряло. Тя я отвори със замах и потръпна от мразовития въздух, който нахлу в топлото антре.

На площадката нямаше никой. Заснеженият двор също беше празен, но на посипаната със сол алея лежеше голям бял кашон с червена панделка. Подарък.

Фани се огледа още веднъж (снегът отразяваше лунното сияние и нощта беше светла като ден), после отиде до кашона и прочете поздравителната картичка:

Честита Коледа, Фани!

Санта Клаус

Подарък от Дядо Коледа! Възможно ли е? Казват, че Санта Клаус носи подаръци само на добрите деца. А Фани беше лошо момиче (“Но той не знае това, нали?”) и то момиче, което отдавна е прехвърлило Христовата възраст.

Само че във всеки възрастен живее по едно дете, а детето във Фани продължаваше да вярва, че на Коледа стават чудеса. Затова тази година тя пусна тайно в пощата писмо до Лапландия, в което пишеше: “Искам пак да ме дават по новините!” Е ето, че…

– Леле, какъв голям подарък! За кого е?

Фани се обърна и видя Гейб, който стоеше на площадката пред входната врата, а зад гърба му надничаха двете по-малки деца, Сет и Ели. И трите момчета гледаха огромния кашон със светнали очи.

– За мен! Влизайте по-бързо вътре, че ще настинете! И кажете на баща си, че ми е нужна малко мъжка помощ. Да дойде тук с няколко по-якички гости. Трябва да вкараме подаръка в къщата, преди да се е намокрил.

Децата изчезнаха и Фани вдигна очи към небето. По луната премина голяма сянка. Напомняше на впряг елени, теглещи шейна… но може и да беше просто облак. Тя се усмихна, после погледна пак кашона.

“Какво си ми приготвил, Санта?”

 

* * *

 

През това време в Бангор, Мейн…

Стенният часовник удари 12 и холът на уютната викторианска къща се изпълни с радостни възгласи.

– Честита Коледа! – поздравяваха се един през друг членовете на семейство Кинг, като си разменяха подаръци.

Накрая Табита целуна мъжа си и му подаде голяма квадратна кутия.

– А това е от Наоми.

Дъщеря им не присъстваше на семейната вечеря, защото беше унитариански свещеник и трябваше да отслужи коледна литургия във Флорида.

Стивън седна на дивана, отвори тежката кутия и зяпна. Вътре лежеше сивата пишеща машина, на която беше напечатал началото на “Стрелецът”, първата чернова на “Огън”, “Кери”, “Сейлъмс Лот” и близо дузина от най-страшните си разкази. Същата сива “Оливети”, която през 1976 г. беше подарил на Наоми, а две десетилетия по-късно дъщеря му бе продала на благотворителен търг.

– Боже! – възкликна той. – Сигурно е дала цяло състояние, за да я откупи.

Табита се усмихна и го потупа по рамото.

– Нали искаше да напишеш роман, с който да реабилитираш вампирите, да им върнеш старата слава? Според Наоми трябва да го направиш с машината, родила “Сейлъмс Лот”.

Кралят на хоръра кимна. Беше му дошло до гуша от лигави тийнейджърски романси за вампири. Проклетата четирилогия “Здрач” и безкрайните й клонинги бяха превърнали кръвожадните потомци на Дракула в посмешище. Крайно време беше някой да напомни на децата, че кръвопийците не са сексапилни ученици, които блещукат на слънце. Крайно време беше някой да накара юношите пак да се страхуват от тях.

– Искам, но не знам дали ще мога. Преди вярвах в създанията на мрака, беше ми лесно да ги описвам. А сега… Сега знам, че истинските чудовища живеят в нас. – Той вдигна очи към Табита. – Как да пиша за вампири, когато светът е пълен с политици, луди учени и религиозни фанатици.

Джоузеф се задави с бирата си и брат му стана от масата, за да го потупа по гърба.

– Нещо смешно ли казах? – попита Краля, когато Оуен седна отново.

– Не знам, ти ще кажеш – отговори големият му син, щом спря да кашля. – Твърдиш, че не вярваш във вампири, а всяка година пращаш писма на Санта Клаус.

Стивън повдигна рамене.

– Няма значение дали вярваш в Дядо Коледа, важното е той да вярва в теб.

ТУП!

Всички подскочиха, после се спогледаха.

– Какво беше това?

– Нещо падна в съседната стая.

– Не – възрази Табита, като посочи гъстия пушек, който се виеше зад тях. – Шумът дойде от камината.

Когато димът се разнесе, Джо надникна в зиданото огнище и видя голяма купчина сняг, върху която лежеше лъскав червен пакет с размерите на книга. На пакета пишеше:

Честита Коледа, сай Кинг!

Санта Клаус

Той извади предпазливо подаръка и го подаде с изцъклен поглед на баща си.

– За теб е.

Стивън разкъса с треперещи ръце опаковката. Вътре имаше едно намачкано издание на “Сейлъмс Лот” и когато го разлисти, от него изпадна бележка.

– Какво пише? – попита Табита.

– “Пусни си телевизора на Си Ен Ен.”

Оуен му подхвърли дистанционното и той включи телевизора, после намери търсения канал и увеличи звука.

– Уважаеми зрители! – каза възбудено изрусената говорителка в син костюм. – Преди броени минути получихме информация, че в Кейв Крийк се случва нещо ужасно. Прекъсваме празничната програма с извънреден репортаж от мястото на инцидента.

На екрана се появи уплашен мъж с микрофон в ръка. Зад гърба му се виждаше заснеженият двор на голяма къща, пред която стояха дузина полицаи с извадено оръжие.

– Намираме се пред дома на известната писателка Стефани Майър – избъбри задъхано мъжът. – Все още не знаем какво става вътре, но явно има жертви, много жертви! Сами чувате писъците… Може би сме свидетели на нов терористичен акт, на масово клане като клането “Батаклан”… Когато спецчастите пристигнат, ще…

Той млъкна и се обърна към постройката, а невидимият оператор насочи камерата към отворената врата, през която изпълзя една окървавена жена с разкъсани дрехи. Авторката на “Здрач” – защото това беше именно тя – протегна ръка към полицаите и закрещя:

– Те не блещукат! Не блещукат? Не блещу…

После някой я придърпа обратно в къщата и вратата се захлопна.”

 

Из сборника с разкази “Рецепта за кошмари” на Иван Атанасов, издателство Изток-Запад.

Още откъси от сборника:

“Значи нямате марципан, господин инспекторе?”

 

Дебютният сборник на Иван Атанасов включва 24 разказа в жанровете сплетърпънк, хорър, трилър, фантастика и фентъзи, писани през периода 1995–2017 г. 16 от тях са били публикувани в различни вестници, списания и антологии, а останалите 8 излизат за пръв път на хартия. Част от историите са плашещи, ужасяващи и шокиращи, други – гротескни и сюрреалистични, а трети – хумористично-сатирични.

Сборникът не се препоръчва на лица под 18 години.

 

“Дългоочакваната първа книга на един от кралете на българския хорър”, Елена Павлова

“Иван Атанасов ще ви накара да се страхувате. Истински. И същевременно ще искате още. Нормално. С истинските майстори на хоръра е така”, Сибин Майналовски

“От години очаквам с нетърпение дебюта на Иван, защото един отличен писател, преводач, редактор и познавач на жанра като него без съмнение ще превърне творбите си в литературни диаманти”, Бранимир Събев

“Четенето на тези истории е чисто библиофилско удоволствие, но също и изживяване с ярък кинематографичен потенциал”, Благой Д. Иванов

“Предупреждавам: тук страниците разлистват вас, а буквите кървят. Сънищата ви никога няма да са същите”, Явор Цанев

 

Иван Атанасов (р. 1979) е завършил английска филология в пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и е работил близо две десетилетия като преводач, рецензент и редактор за различни издателства. Има три номинации за художествен превод – две за наградата „Пловдив“ и една за наградата „Кръстан Дянков“, – а през 2012 г. печели наградата на блогърското жури на „Книга за теб“ за превода на „Кървави книги“ от Клайв Баркър. Администратор е на българския форум, посветен на Стивън Кинг, и е секретар на клуба на авторите на хорър „Lazarus“.