“Защото ако Толстой го килна на едната страна, Чайковски на другата, то хайверът го хвърли в нокаут…”

Из романа “Един аристократ в Москва” на ЕймърТауълс, издателство Изток-Запад. Превод – Любомир Николов – Нарви.

“Когато графът пристигна в Шаляпин, планът му беше да се наслади на брендито, да поднесе на Аудриус своите почитания, после да се оттегли в кабинета си, за да изчака да стане дванайсет. Но докато наближаваше дъното на чашата си, той неволно чу разговора, който се водеше малко по-настрани край бара между един въодушевен млад британец и един немски пътешественик, за когото пътуването очевидно беше загубило целия си чар.

Това, което привлече най-напред вниманието на графа, беше ентусиазмът на британеца към Русия. По-конкретно младежът бе запленен от причудливата архитектура на църквите и буйното звучене на езика. Но германецът с мрачна физиономия отговори, че единственият принос на руснаците за Запада е откриването на водката. После, навярно за да бъде по-убедителен, той изпразни чашата си.

– Стига де – каза британецът. – Не говорите сериозно.

Германецът изгледа младия си съсед като човек, който никога не си е позволил да бъде несериозен.

– Ще черпя една водка – заяви той – всеки в този бар, който ми назове още три неща.

Трябва да кажем, че водката не беше предпочитаното питие на графа. Всъщност въпреки любовта си към своята страна той рядко я пиеше. При това вече беше пресушил бутилка бяло вино и чаша бренди, а все още имаше и своя, доста неотложна задача. Но когато хулят страната ти тъй безпардонно, не можеш да се криеш зад предпочитания или уговорки, особено ако си изпил бутилка бяло вино и чаша бренди. Така че след като надраска бърза инструкция за Аудриус на гърба на салфетка и я пъхна под банкнота от една рубла, графът се изкашля.

– Извинете ме, господа. Неволно чух разговора ви. Не се съмнявам, майн хер, че вашата забележка относно приноса на Русия за Запада беше своеобразна обърната хипербола, тоест пресилено умаляване на фактите за постигане на поетичен ефект. Въпреки това ще се хвана за думите ви и с радост ще приема предизвикателството.

– Дявол да ме вземе – възкликна британецът.

– Но имам едно условие – добави графът.

– И какво е то? – попита немецът.

– За всеки от приносите, които посочвам, ние тримата ще пием по една чаша водка заедно.

Навъсеният германец махна с ръка във въздуха, сякаш искаше да отхвърли графа, както беше отхвърлил страната му. Но бдителният Аудриус вече беше сложил три празни чаши на бара и ги пълнеше до ръба.

– Благодаря, Аудриус.

– За мен е удоволствие, ваше превъзходителство.

– Номер едно – каза графът, добавяйки пауза за драматичен ефект. – Чехов и Толстой.

Германецът изпъшка.

– Да, да. Знам какво ще кажете: че всяка нация има свои поети в пантеона. Но с Чехов и Толстой ние, руснаците, заковахме двете странични стени върху лавицата на повествованието. Отсега нататък авторите на художествена литература от какъвто и да било сорт ще попадат в пространството, което започва с единия и завършва с другия. Защото кой, питам ви, демонстрира по-добро владение на кратката форма от Чехов с неговите безупречни малки разкази? Прецизни и елегантни, те ни канят в някое домашно кътче в един определен час, когато цялата човешка душа става внезапно достижима, макар и по сърцераздирателен начин. Докато в другата крайност – можете ли да си представите творба с по-голям замах от “Война и мир”? Творба, която се движи тъй сръчно от салона към бойното поле и обратно? Която тъй цялостно проучва как личността се оформя от историята и историята от личността? Казвам ви, в идните поколения няма да има нови автори, които да заменят тези двама като алфата и омегата на повествованието.

– Мисля, че има нещо в това – каза британецът. После вдигна чашата си и я изпразни. Така че графът изпразни своята и германецът с недоволно сумтене последва примера му.

– Номер две? – попита британецът, когато Аудриус отново напълни чашите.

– Действие първо, картина първа на “Лешникотрошачката”.

– Чайковски! – изкиска се германецът.

– Смеете се, майн хер. И все пак бих заложил хиляда крони, че и сам можете да си го представите. На Бъдни вечер, след като е празнувала с роднини и приятели в стая, окичена с гирлянди, Клара заспива дълбоко на пода с великолепната си нова играчка. Но точно в полунощ едноокият Дроселмайер каца на салонния часовник като бухал, а коледното дърво започва да расте…

Когато графът бавно вдигна ръце над бара, за да покаже растежа на дървото, британецът взе да подсвирква прочутия марш от встъпителното действие.

– Да, точно така – каза му графът. – Обикновено се казва, че англичаните знаят най-добре как да празнуват Бъдни вечер. Но при цялото ми уважение, за да усетиш същността на зимната радост, човек трябва да иде доста по-далеч на север от Лондон. Трябва да прекрачи отвъд петдесетия паралел, там, където ходът на слънцето е най-елиптичен и силата на вятъра най-безмилостна. Тъмна, студена и затрупана в сняг, Русия има такъв климат, в който духът на Коледа гори най-ярко. И затова Чайковски сякаш е уловил звука й по-добре от всеки друг. Казвам ви, че не само всички европейски деца на двайсети век ще знаят мелодиите на “Лешникотрошачката”, но и ще си представят Коледа точно както е изобразена в балета; и на техните Бъдни вечери елхата на Чайковски ще расте от пода на спомените им докато почнат отново да се взират смаяно към тавана.

Британецът се засмя сантиментално и изпразни чашата си.

– Приказката е написана от прусак – каза немецът, докато неохотно вдигаше питието си.

– Не отричам – призна графът. – И ако не беше Чайковски, щеше да си остане в Прусия.

Докато отново наливаше чашите, бдителният Аудриус забеляза въпросителния поглед на графа и отговори с утвърдително кимване.

– Трето – каза графът. После вместо обяснение просто посочи към входа на Шаляпин, където изведнъж се появи сервитьор със сребърен поднос, закрепен върху дланта му. Поставяйки подноса на бара между двамата чужденци, той вдигна капака, за да разкрие щедра порция хайвер, придружен от блини и заквасена сметана. Дори и германецът не се удържа от усмивка – апетитът му бе надделял над предразсъдъците.

Всеки, който е прекарал един час в пиене на водка с водни чаши, знае, че размерът има изненадващо малко общо с капацитета на човека. Има дребни мъже, за които лимитът е седем и гиганти, на които стигат и две. За нашия германски приятел лимитът изглежда беше три. Защото ако Толстой го килна на едната страна, Чайковски на другата, то хайверът го хвърли в нокаут. И тъй, като размаха укоризнено пръст към графа, той се премести в края на бара, отпусна глава върху ръцете си и засънува Захарната фея.

Приемайки това за сигнал, графът се приготви да бутне табуретката си назад, но младият британец отново напълни чашата му.

– Хайверът беше гениална идея – каза той. – Но как успяхте? Нито за миг не ви изпуснахме от поглед.

– Един магьосник никога не разкрива тайните си.

Британецът се засмя. После се вгледа в графа с подновено любопитство.

– Кой сте вие?

Графът сви рамене.

– Някой, когото срещнахте в бара.”

 

Из романа “Един аристократ в Москва” на ЕймърТауълс, издателство Изток-Запад. Превод – Любомир Николов – Нарви.

Още откъси от романа:

“Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта.”

 

1922 г. Граф Александър Ростов е изправен пред болшевишки трибунал и осъден да не напуска хотел „Метропол“, в противен случай ще бъде разстрелян. Принуден да замени просторния си апартамент с тъмна таванска стаичка, графът трябва да избере – да открие нов смисъл в съществуването си или да се признае за победен и да напусне сцената на живота. Ерудиран и начетен, с отлични маниери и изтънчен вкус, графът е наясно: ако човек не стане господар на обстоятелствата, обречен е да бъде поробен от тях.

Съдбата, както добре знаем, е капризна и непредвидима. Ростов ще открие приятелство, където най-малко очаква – в лицето на едно деветгодишно момиченце. Именно то ще му отвори вратите на непознат за него свят. Любовта също чака скрита в сенките, трябва само да се откаже от предразсъдъците. В ограниченията на своето съществуване графът прави немислимото – разширява вътрешните си хоризонти, превръщайки недостатъците на положението си в предимства. Така се оказва баща на красива дъщеря, без да е биологичният й родител, любим – без да е женен, доверен приятел – без да има правилния произход и уважаван професионалист – без съответната подготовка. В крайна сметка граф Ростов вероятно ще се окаже най-щастливият човек в Съветския съюз. Въпреки ограниченията.

Или може би точно заради тях.

 

Роден и отраснал в района на Бостън, Еймър Тауълс завършва колежа “Йейл” и получава магистърска степен по английски език от университета в Станфорд. Първият му роман е бестселър на “Ню Йорк Таймс” и е наречен от “Уол Стрийт Джърнал” “една от най-добрите книги за 2011 г.”. Книгата е преведена на повече от 15 езика. Вторият роман на г-н Тауълс, “Един аристократ в Москва”, е публикуван през 2016 г. и е в списъка на най-продаваните заглавия за повече от четиридесет седмици, като е обявен за една от най-добрите книги на 2016 г. от няколко известни американски медии. Книгата се превежда на над двадесет езика, включително и на руски. По него се предвижда и минисериал.

След като работи като инвестиционен специалист повече от двадесет години, Тауълс решава да се посвети изцяло на писането. Живее в Манхатън със съпругата си и двете си деца.