“Мандат между шест месеца и година, ти решаваш…”

Из романа “Розариум” на Георги Томов, издателство Сиела:

“– Не се получи – въздъхнах.

– Нали ти казах – напълно нормално е и с времето ще го преодолееш.

Не бяхме се любили повече от година. От деня преди катастрофата – 14 март 2015-а. своеобразно сдобряване след скандала около заминаването на Рая за Банско. Надявах се на това ни “бягство” да се върнем към страстта от младите години, но така и не стигнахме до нещо повече от разнежени спомени.

 

За първи път “кръшнах” на третата година от брака. Момичето ми се лепна в малките часове на една хладна нощ в края на май. Бях изпълзял на въздух след тежка среща с руски контрагенти в бара на хотел “Рила” на Боровец. Тя беше изключително жизнено и красиво същество, смееше се на всяка моя дума, а не изглеждаше да е пила. Излъга ме, че е студентка, а на мен не ми мина през ума, че по това време са абитуриентските балове. Отдаде ми с неумело, но с трогателен жар и ентусиазъм. А после изпадна в истерия и искаше да скача през балкона заради някаква несподелена любов. “От любовта боли, но с годините човек разбира, че не е болка за умиране” – остроумничех, докато я водех към стаята й.

След този случай въведох железни плавила за изневерите. Жените трябваше да са пълнолетни, чистоплътни, свободни, умни, чаровни, дискретни и реализирани. Да нямат идея кой съм и с какво се занимавам. Най-често пътувахме заедно в чужбина, където шансът да се засечем с някой познат бе нищожен и така можехме напълно да се отпуснем. Общуване, разходки, романтични вечери и събуждане заедно – имах нужда от подобно бягство от ежедневието. Пълно отдаване. Игра на любов, макар и за малко, тъй като правех уговорката, че ще се държим като абсолютно непознати в бъдеще. Това явно устройваше и отсрещната страна, защото почти не си спомням да съм получавал отказ или да съм имал проблеми.

В последните години имах връзка с една интересна жена, която отлично знаеше кой съм, но този път аз трябваше да се съобразявам с нейните условия:

“Мандат между шест месеца и година, ти решаваш. През това време не докосваш друга освен мен и – в краен случай – собствената си съпруга. Няма никакви други ограничения – виждаме се, когато желаем и имаме възможност, правим каквото ни се прави и на двамата, делим си разходите, задоволяваме прищевките на другия. Запомни – изворът на нашето удоволствие е удоволствието на партньора. Не афишираме връзката си, но при нужда се подкрепяме. Изтича срокът – сядаме, като добри приятели и партньори, и обсъждаме. Можем да назначим нов мандат, можем да си дадем известно време почивка. Или да си кажем сбогом.”

Точно, кратко, ясно – като инструкции от специалист по политически пиар, свикнал да пише опорни точки. А системата наистина работеше, защото се избягваха случайните връзки, а и човек не губеше чувството за свобода – в края на краищата мандатите имаха срок.

След катастрофата тя ми се обади, мила и загрижена, да съм я потърсел в случай на нужда от каквото и да е естество. Така и не го направих. Два дни преди датата получих есемес с напомняне, че мандатът ми изтича. Благодарих топло за всичко и й пожелах здраве и успехи.

Обичах съпругата си, но не мисля, че съм способен на онази голяма любов, за която пишат поетите, която те връхлита внезапно, като горски пожар в сушаво лято, и те отнася като планинска река напролет. Всъщност никога не съм искал такава любов – загубата на контрол винаги ме е плашела. От малък държа аз да определям правилата и да ръководя играта. Дори и в чувствата. Ивета ме спечели бавно и постепенно, допусках я до себе си на “порции”, но с времето се превърна в най-важния човек за мен. Признавам си, че я бях “калкулирал” – хубава, умна, образована, амбициозна – щеше да е незаменим съратник в бизнеса. Не беше разглезена и претенциозна – расла е в скромно семейство в глухата провинция, – просто идеалната съпруга. Но, оказа се, имам нужда понякога от игра на изпепеляващи страсти, риск, тръпка – макар и само за малко…

 

В последната година на тревоги не бях правил истински секс нито със съпругата си, нито с друга жена. А също и не помня да съм се смял искрено, от сърце. Мислех си, че сексът все ще се получи някой ден, но смехът – едва ли. Първата вечер в луксозния апартамент (от спалнята се виждаше морето, а от джакузито – Олимп) изпихме по една метакса и… Ивета беше точно толкова предизвикателна и секси, колкото трябваше да бъде, а след като нищо не се получи – трогателно мила и внимателна. Опита се да ме успокои, било нормално да има провали при този стрес, на който и двамата сме подложени. И тогава, втренчен в тавана, й признах: “Имам чувството, че тя ни гледа…” Съпругата ми прекара върховете на пръстите си по наболата ми брада, излезе от водата и се загърна в халата. Не попита коя е “тя”. Налях в чашите коняк и я последвах до панорамния прозорец в хола, прегърнах я през кръста и известно време останахме напълно неподвижни, вгледани в пълния безкрай на морската шир.”

 

Из романа “Розариум” на Георги Томов, издателство Сиела:

Още откъси от романа:

“богатите също плачат”

“Ние даваме ли си сметка за какво гласуваме?!”

След жестока катастрофа младо момиче изпада в будна кома. Родителите ѝ са изправени пред дилемата на какво да се уповават – на Бог или на медицината? Освен за живота на дъщеря си, те трябва да се борят и за запазване на собствената си същност.

Един мъж е поставен на кръстопът – трябва ли да пожертва себе си в името на семейството? Има ли право да налага справедливост чрез лично отмъщение? Къде е границата на човешкия морал?

Възелът на съдбата се заплита и по всичко изглежда, че отговорите се крият в стремежа към съвършената любов – така, както е описана преди 6 века в The Rosarium Рhilosophorum – философската база на алхимията.

Георги Томов е роден е на 22 февруари 1961 г. в София. Преподавател е в Техническия университет, специалност “Ергономия и екология”, дълги години успешно се занимава и с бизнес. Брат е на известния български писател Петър Далчев. Призванието си да бъде писател реализира в зряла възраст през 2013. Въпреки това бързо се превръща в популярно и обичано име сред критици и читатели, а някои го наричат и съвременен български класик. Автор е на два сборника с разкази – “Не беше тук и си отиде” и “Всичките дни”, и романите “Докато дишам” и “Розариум”.