“В къщата имаше човек…”

Из романа “Пътувам сама” на Самюел Бьорк, издателство Емас. Превод – Мария Стоева.

“Мия Крюгер се стресна в съня си и седна в леглото.

В къщата имаше човек.

Недоумяваше как се е оказала на втория етаж, не си спомняше да си е лягала и да се е събличала, но това сега беше без значение. В къщата имаше човек. Чу шумове долу в кухнята. Съборени шишета от шкафа. Измъкна се от леглото, навлече дънки и тениска, пъхна ръка в чекмеджето за бельо и извади пистолета, малък “Глок” 17. Миа Крюгер не обичаше пистолети, но не беше глупава. Тя се стрелна боса през стаята, отвори прозореца в коридора и се промъкна навън върху тесния покрив. Почувства студения въздух върху голите си рамене и изведнъж осъзна, че е будна. Дълго бе отсъствала. Бе сънувала Сигри. Златножитна нива. Тичат през нивата. Косата на Сигри се вее на забавен каданс пред нея.

Ела, Миа, ела.

Миа отърси остатъците от съня от тялото си, пъхна пистолета в колана си, скочи от покрива и се приземи с котешка лекота върху тревата. Кой, по дяволите, можеше да е? Тук, сред океана? В нейната къща? Толкова далеч от цивилизацията, откъдето идват хората? Промъкна се покрай ъгъла и хвърли бърз поглед през прозореца на всекидневната. Там не видя никого. После продължи спокойно към задната врата, където също имаше малко прозорче, вътре не забеляза никого. Предпазливо бутна вратата и замръзна за няколко секунди в отвора й, преди да се шмугне боса в коридора. Застана на входа на всекидневната с гръб към стената и си пое дъх, после влезе с все още насочен пистолет пред себе си.

– Така ли поздравяваш старите си познати?

Холгер Мунк седеше на дивана с крака на масата и й се усмихваше.

– Проклет идиот – въздъхна Миа, – можех да те убия.

– Неее, не мисля – ухили се Мунк и се надигна. – Не съм достатъчно голяма мишена.

Потупа се по корема и се засмя. Миа остави пистолета върху перваза на прозореца и се приближи, за да прегърне стария си колега. Едва сега откри, че й е студено – беше боса, почти без дрехи и ефектът от снощните хапчета не бе напуснал тялото й. Отпусна се на дивана и се загърна с одеялото.

– Добре ли си?

Миа кимна.

– Не исках да те изплаша. Изплаших ли те?

– Малко – призна тя.

– Sorry – извини се Мунк. – Направих малко чай. Искаш ли? Щях да направя кафе, но нямам представа как работи онзи космически кораб.

Миа се усмихна. Отдавна не бе виждала колегата си, но тонът му беше същият.

– С удоволствие ще изпия чаша чай – засмя се тя.

– Секунда – ухили се Мунк и изчезна в кухнята.

Миа погледна дебелата папка, оставена на масата. Нямаше телефон, интернет или достъп до вестници, но не бе трудно да разбере, че там, в света, се бе случило нещо. Нещо важно. Достатъчно важно, за да стане причина Холгер Мунк да се качи на самолет, на кола и после на лодка и да дойде да я намери.

– Направо със случая ли ще се захванем, или искаш първо малко да си поговорим? – Мунк се усмихна и остави чашата с чай на масата пред нея.

– Нищо ново при мен, Холгер.

Миа поклати глава и отпи от чая.

– Не, естествено, естествено – въздъхна той и се отпусна на един от столовете. – Затова се криеш тук, ясно ми е. Нямаш ли поне телефон? Не беше лесно да се свържа с теб.

– Това беше целта – подхвърли сухо Миа.

– Разбирам, разбирам – въздъхна отново Мунк. – Искаш ли да си вървя?

– Не, можеш да останеш за малко.

Изведнъж тя се почувства безкрайно уморена. Нестабилна. А бе така уверена и спокойна. Опипа джоба си, но не намери таблетки. Всъщност и не искаше да пие, не и докато Холгер Мунк е тук, но щеше да е хубаво, също впрочем и едно питие.

– И така, какво мислиш? – попита Мунк и наклони леко глава.

– Какво мисля за кое?

– Ще погледнеш ли, или не?

Той кимна към папката на масата между тях.

– Мисля, че приключих с това. – Миа се уви още по-плътно в одеялото.

– Окей – Мунк си извади телефона набра номера на младия чорлав мъж. – Мунк е. Можеш ли да ме вземеш? Готов съм.

Миа Крюгер поклати глава. Сега си беше същият. Знаеше точно как да получи каквото иска.

– Ти си идиот.

Мунк сложи ръка пред слушалката.

– Какво казваш?

– Добре, добре. Ще хвърля набързо един поглед, но само толкова. Става ли?

– Забрави за вземането. Ще ти се обадя по-късно.

Мунк затвори и се наведе към масата.

– Така, как искаш да я прегледаш? – сложи ръка върху папката.

– Искам чорапи и дебел пуловер. Ще ги намериш горе в спалнята. Искам и питие. В шкафа под кухненския плот има шише коняк.

– Нима си започнала да пиеш? – Мунк се надигна. – Не ти прилича.

– А пък ако замълчиш, ще е чудесно. – Тя отвори папката на масата пред себе си.

В нея имаше около двайсет и пет снимки и доклад от мястото на престъплението. Миа Крюгер пръсна снимките по масата.

– Какво мислиш? Първи впечатления? – извика Мунк от кухнята.

– Разбирам защо си дошъл – изрече тя тихо.

Мунк се върна в стаята, сложи питието на пода до нея и излезе.

– Бави се, колкото е необходимо. Ще ти донеса каквото ти трябва и после ще седна да съзерцавам морето. Съгласна ли си?

Миа не го чу. Вече бе изключила външния свят. Отпи голяма глътка алкохол, пое дъх и започна да изучава снимките.”

 

Из романа “Пътувам сама” на Самюел Бьорк, издателство Емас. Превод – Мария Стоева.

Още откъси от романа:

“Ще има и други…”

Двама детективи тръгват по следите на отмъстителен убиец, а по пътя разбулват тайна, която ги свързва с ужасяващото престъпление…

В норвежката провинция откриват безжизненото тяло на шестгодишно момиченце, увиснало от едно дърво на въже за скачане. Облечено е в необичайни кукленски дрехи, а около врата му е вързан етикет за багаж – “Пътувам сама”.

В Осло отново почва работа специален полицейски отдел начело с ветерана Холгер Мунк. Първата задача на инспектора е да убеди Миа Крюгер – брилянтната, но обладана от духовете на миналото следователка – да напусне изолирания остров, на който живее, и да се върне в отбора. На снимка от местопрестъплението Миа вижда цифрата “1”, издълбана в нокътя на момиченцето, и разбира, че това е едва началото. Преди шест години новородено е било отвлечено от родилно отделение в района и случаят е останал неразкрит. Възможно ли е убийството и отвличането да са свързани? Дали християнската секта, криеща се в усамотението на близките гори, има пръст?

Миа се завръща на работа, за да залови убиеца – безмилостен, интелигентен, движен от жажда за отмъщение. А когато шестгодишната внучка на Холгер изчезва безследно, следователката осъзнава, че злокобната игра е лична и ще ги отведе до експлозивен и разтърсващ завършек.

​”Пътувам сама” е смразяващият кръвта дебют на Самюел Бьорк, новото открояващо се перо в скандинавския криминален роман. Номинирана за Наградата на норвежките книготърговци, книгата се превръща в световен бестселър с читатели в повече от 30 страни и жъне успехи и сред критиката.​