“Някои ме наричат ‘космически вехтошар’…”

“Неподвластен на времето (откъс)

Някои ме наричат “космически вехтошар”, но преди да се присмеете, добре си помислете колко са хората, които могат да си позволят складове като моите – на собствени астероиди с чудесни орбити, малка флотилия совалки и товарни танкери за събиране на “излишъците” и останките, силен интерес към дейността ми от страна на правителството, добра субсидия и немалко работещи за мен пилоти и техници. И всичко това – без въобще да броим техниката и складовете.

Лепнаха ми този етикет – космически вехтошар – малко след голямата галактическа битка, но всъщност заслужавам благодарност, защото свърших огромна работа и продължавам да я върша. Носещите се в пространството корпуси на разбити крайцери и стрелкови платформи, всякакви отломки и скупчени на рояци парчета, облаци от малки частици и какво ли не още, бяха огромна пречка и предизвикваха всевъзможни проблеми за совалките, танкерите и редовните пътнически полети.

След разбиването на армадата и приключването на галактическата военна криза, малко пилоти биха се заели с тази дейност. Всички виреха носове, наричаха се ветерани – дори хлапаци на по двайсетина полета с изтребител, но участвали във финалната фаза на разгрома. Бяха разбрали, че ще получат доживотни пенсии, пътуваха безплатно накъдето пожелаят и навсякъде гледаха на тях като на герои. Защо им е да вършат досадната работа по разчистването на пространството? Сигурен съм, че смятаха себе си за велики воини, а след битката – нека някой друг разчисти мръсотията.

Е, този някой бях аз.

Не сам, разбира се, но аз схванах възможността да създам нещо ново, нещо различно от автоматичните разчистващи сателити, с които разполага всяка населена планета. Тези стандартни роботизирани станции прихващаха опасните летящи в орбита обекти, надробяваха ги и ги запращаха в атмосферата, където те изгаряха, създавайки приятно зрелище от падащи звезди за населението.

В космическото пространство нещата стояха по съвсем друг начин. Всичко, което бе останало след галактическата битка, се носеше, пръснато на огромна площ и заплашваше с катастрофи, изменяше курсовете и променяше разписанията, сериозно пречеше на едно от най-възловите места в галактиката. Беше като подвижно минно поле. Всяка отломка трябваше буквално да се преследва по траекторията и да се прихваща, премества и “застопорява” на безопасна такава около астероидите.

Тогава не подозирах, че заедно с тази ми идея, пред мен ще се отворят куп други възможности.

Едва ли можете да си представите цялата организация по разчистването. Едва ли знаете, какво е да събираш кип, човек по човек, защото никой свестен няма желание да го наричат “вехтошар”. Едва ли бих могъл да разкажа за цялата епопея по преместването на “излишъците” и разпределянето им на орбити край астероидите… Колосален труд, огромна концентрация, прецизни изчисления и внимателно разпределяне на техника и ресурси. Дори не помня кога за пръв път ми дойде идеята за построяването на складовете… Определено първоначалният ми замисъл бе просто да оставя всичко да кръжи в безопасна орбита около астероидите, за да не пречи на никого.

***

Не харесах генерала още в началото.

Военните се движеха преди нас и оглеждаха руините, скачваха се за отломките, влизаха в разхерметизираните сектори, изследваха вражеските крайцери, преди да ни ги предоставят, за да свършим черната работа. Това донякъде бе добре дошло, защото откриваха бунтовници, останали в разбитите кораби – нещо, с което ние щяхме само да имаме проблеми. Така вървяхме след тях и не се притеснявахме от инциденти и внезапни стрелби.

Дотук добре – нищо особено. Вършеха си задълженията. Да, разговаряха с нас като с по-нисши същества, но за хора, обучени и свикнали да живеят в йерархия, това беше разбираемо. Само не ми харесваше начина, по който този генерал гледаше втренчено в мен, сякаш иска за изкопчи нещо и е готов на всичко за това. Заплахата искреше в очите му, не се опитваше да прикрие отношението си. Нещо хищническо в погледа му подсказваше, че за него съм плячка.

Опитвах се да не обръщам внимание, знаех, че в един момент това ще приключи, по простата причина, че техните бързи военни катери се стрелкаха пъргаво и обикаляха останките, маркирайки проверените и готови за прихващане “излишъци”. Всичко, което преценяваха, че е необходимо за галактическата централа, се наемаха сами да отвеждат натам, но в крайна сметка това бяха едва няколко по-малко повредени кораба, за които прецениха, че ремонтът си струва пред изработването на нови.

Доколкото знам, отведоха и неколцина оцелели бунтовници, на които не исках да мисля какво им предстои.

Нещата отиваха към траен мир, напрежението се бе стопило по същия начин, както се бе натрупало с времето и бе предизвикало голямата галактическа битка. Може би точно това правеше генерала нервен и зъл – осъзнаването на бъдещата му ненужност. В един свят без катаклизми той нямаше да има никаква стойност.

Така наречената “бунтовническа армада” бе претърпяла пълен разгром, а опитите на екипажите да напуснат крайцерите с аварийни совалки и изтребители само даде чудесна възможност на военните да доупражнят уменията си в космическа битка и преследване. Времето на величието им обаче бе изтекло. Със сигурност след този колосален сблъсък можеше да се очаква дълъг период на спокойствие и генералът много добре осъзнаваше това.

***

Както и да е, мисълта ми беше за складовете…

Трудната част по разчистването приключи, отломките бяха транспортирани и разпределени около астероидите, но галактическото правителство заяви, че занапред ще разчита на мен при подобни нужди. Бяха осъзнали необходимостта да се поддържа такова звено за разчистване, а ние се бяхме справили чудесно и в добри срокове с огромния труд след битката. Едва ли някога щеше да се случи отново да имаме работа в подобен мащаб.

В настъпилото затишие, точно когато обмисляхме да започнем с постепенното унищожаване на насъбраните отломки, ми хрумна, че мога да спечеля от тях допълнително.

Няколко прекупвача на совалки втора употреба вече ме бяха подпитали дали няма части, които могат да ползват… но аз мислех и за друго. Всяко парче беше реликва от галактическата битка. Много от хората щяха да искат да притежават част от историята, която военните прецениха, че не представлява интерес. Това беше обикновен бонус към субсидията, която отпуснаха, за да продължа разчистването и преработването на останките. Понякога дори на галактическото правителство не му се занимава с така досадна работа, колкото и да е важна тя сама по себе си. Точно от това се бях възползвал. И бях спечелил.

Изградихме складовете. Всичко, което можеше да влезе в употреба, започнахме да отделяме и складираме, така че в орбита да останат наистина само едни черупки. Тях смятах в бъдеще да раздробя на реликви от галактическата битка, които да продам.

Държах да ръководя процеса лично, доколкото мащабът му позволява това – да знам кое към кой склад отива, коя отломка около кой астероид кръжи, както и да получавам постоянни доклади как върви работата. Ако искаш нещата да вървят, трябва да си ангажиран и готов да отделиш това време. Всичко трябва да се контролира, за да върви добре.

Само ме притесняваше, че онзи неприятен генерал продължава да наблюдава работата ни, да прави посещения с неясна цял, сякаш ме е набелязал и следи за погрешна стъпка. Какво точно очакваше и защо имаше вид на разследващ?

Действително, възможността за разпродажба на части и дори цели модули от отломките бе добро стечение на обстоятелствата, той видимо се дразнеше от това. Понякога имах усещането, че му се иска да е на мое място и да развива бизнеса, въпреки неблагозвучното название “космически вехтошар”, което вече ми бяха лепнали. Със сигурност бе проверил и собствеността ми върху астероидите, а няколко от техниците и пилотите бях споделили, че е разговарял с тях и разпитвал за естеството на работата, сякаш няма представа с какво се занимаваме. Само да знаеше за идеята му да разпродам корпусите като сувенири…

 

Дебнеше.

Очевидно.

Но не разбирах какво. Та нали военните бяха огледали всичко преди нас, всяка отломка, която сме извличали, и всичко, което сме разчиствали, бе след като те са дали одобрението си за това…

Точно когато всичко вървеше гладко, работата взе да става по-спокойна и рутинна, а аз се канех да обявя, че разпродаваме парчета-реликви от историческата галактическа битка, генералът пак се появи, този път с почти сияещо изражение.

Веднага схванах, че има нещо нередно, защото това строго и казано направо – зло лице, не би изглеждало така озарено, ако носеше добри новини. Бях сигурен, че това, на което генералът се радва, няма да е нещо, което би зарадвало мен.

Новината която донесе, бе наистина неочаквана…”

 

Из разказа “Неподвластен на времето” от сборника “Целунат от Бога” на Явор Цанев, издателство Изток-Запад.

Още откъси от сборника:

“Искам да кажа, че не бях като сред равни…”

 

Сборникът “Целунат от Бога” предлага селекция от истории, които ще ви разходят из времето и пространството, за да изпитате удоволствие, страх, вълнение или да ви накарат да погледнете на хората и света под особен ъгъл. Ще прочетете разказ, вдъхновен от Стивън Кинг, Едгар По, Лъвкрафт и дори продължение на “Дървото на Вси Светии” на Бредбъри. Ще попаднете на вампирски уестърн, на особено старо гробище, на тринадесет черни котки… Ще разберете тайната на най-четения писател и на наемателя на съмнителна квартира. Кои са пейнкилърите, какво прави песента на горещините, с какво се изхранват вампирите от предградието… и какъв белег остава след целувката на Бог.

 

Явор Цанев (р. 1971) е едно от ярките имена в жанровата ни литература, а разказите му често излизат от рамките на жанра и отвеждат читателя до неочакван край или идея. Многократно награждаван, номиниран за най-добър автор и гранд мастър, той e издател на списание “Дракус”, организатор на множество конкурси за фантастика и почетен председател на клуба на авторите на хорър “Lazarus”.