Елена Павлова: Непременно си намерете добър редактор!
Отговорните родители гледат да отделят време за “проверка” на литературата, която е предназначена за децата им и влиза по един или друг повод в дома им. Дали фабулата ще е атрактивна, даже не е най-същественото – какви са повдигнатите теми, какъв пример за подрастващите биха били образите в тях и с какъв език борави авторът са ключово значими! Децата трябва да четат – тук няма спор. И наред с класиката, с която (почти непрекъснато с известна доза на тормоз и скука) ги запознават в училище, трябва да им се дава шанс да се докосват и до по-съвременни произведения, където героите са като тях не само на височина и възраст, а и споделят техните интереси, говорят техния език и се развиват в среда, която в максимална степен резонира с техните проблеми и им обяснява по-“различните” неща. Защото всеки родител знае колко поразии могат да се нанесат с филми, несъобразени с възрастта, с излагане в “грешната” среда на улицата, в интернет, дори в училище. Та, наред с всичките си ангажименти с порастващи деца, отговорните родители опитват да намират време да следят и трендове в литературата…
Може ли обаче преводната литература да отвърне в максимална степен с отговорите, които всяко българско дете очаква? Нашите деца не ходят на училище с автобус, който ги взема от алеята пред триетажна къща в тих квартал, имената им не са Джон, Мари, Лукас, Агата, Ингер и Франциско, не ходят в колеж… и още толкова неща, и още много разлики. Но знаете ли, че не е като да не сме отвърнали на Запада? И ние имаме литература за деца, която отговаря на изискванията на мнителни родители и е с пулса на деня.
За “Камен и пиратите от 5-и Г” бих могла да ви разказвам много, не само защото в книгата изобилства от тематика, с която нашите деца се сблъскват ежедневно най-съзнателно, но все по-често по неволя. Сюжетът не е просто поредица от приключения, в които новото момче и Пети Г започват да попадат. Не е и “проблемът” на умното, чувствително и възпитано дете, което знае страшно много за света. Нито е обикновената история, която се развива в дигиталната, съвременна среда, от която ние (хем сме зрели хора) едва се откъсваме, а какво остава за любопитните деца… Тя е много, много повече. Тя е поредица от теми и въпроси. Като започнем с нуждата на децата да са одобрявани от своите връстници, минем през поемането на отговорности в живота, казусът със здравословните храни, “различните” деца, борбата за живот, когато си с тежка болест, трудните разговори, участията в каузи и още много, много други теми.
Ако се чудите коя е Елена Павлова, ще побързам да ви обещая, че ще ви разкажа с повече подробности за нея в следващото интервю (дала ми е дума, че ще си говорим още 🙂 ), защото тя е много повече от преводач на книги, носител на куп литературни награди, автор на 20 книги-игри и още 10 с разкази и романи, както и уважаван редактор за много жанрови автори. Тя е широко скроен човек, който би могъл да ми послужи за невероятен пример за жена, която смело гази в окупирания от мъже свят на създателите на фантастика, фентъзи и хорър; за страстен читател, защото такива хора могат само да са следвани като модел; за личност, която обича предизвикателствата, поради което вече е разпознаваема не само в жанровата литература, а и в детската. И на всичкото отгоре е един адски фин човек. С нея си приказваме за предизвикателството да се пише литература за подрастващи, за планирането и проучването при създаването на една история, за късмета да работиш с добри консултанти и да “цъкаш” на една вълна с редактора. Елена казва, че хубавите книги не са малки. Е, и аз съм с подобна философия за хубавите интервюта. Отделете време като за едно кафе.
Елена Павлова: Историите си имат собствени правила, а писателят само стои на руля на пиратския им кораб, за да ги прекарва през теснините и рифовете, които срещнат.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Дария Иванцова
Известна си като автор на книги-игри, книги в жанр фентъзи и хорър, както и като преводач. Как така започна да пишеш и книги за подрастващи?
При мен нещата винаги са вървели от главата за краката: набедиха ме за преводач навремето и започнах да превеждам книги; набедиха ме, че пиша фентъзи, и аз, какво да правя, прописах … та и с детските книги – същата работа. Когато излезе първият каталог на Националния център за книгата, в него при “съвременните” автори имаше упоменати словом и цифром двама души фантасти (и нула от хоръристите), а моя милост, с многогодишна кариера в жанровете и едно юношеско фентъзи, се оказах наредена при детските писатели. И, след като си поплаках, че някакви лелки и чичковци не ме броят за съвременен български писател, си казах, че щом са ме набедили за детски, непременно трябва да пропиша и детски книги…
Шегата настрана, Паоло Бачигалупи твърди, че “литературата за малките” трябва да е същата като за големите, само че по-добре написана. Когато започнах да пиша книги-игри, не съм ги възприемала като по-малка литература – нито защото са “игри”, нито защото са за млада публика. Просто… така се случи и се чувствам честита, че ми се е отдало да пиша и за деца. Възрастните, право да си го кажем, са скучни.
Колко време писа “Камен и пиратите от 5-и Г”?
Една книга по принцип не се случва за ден и два. Тази конкретно е писана на два големи етапа: първата й чернова – за около 6 месеца (с голямо прекъсване в средата, при Зеленото училище) и беше завършена в началото на 2017 г. Следващият етап започна, след като “Софтпрес” проявиха интерес към “Камен”; втората чернова отне още около 6 месеца (пак с едно прекъсване в средата, пак при Зеленото училище). После имаше и трета чернова 🙂 , че даже и четвърта. Като цяло книгата е писана в течение на почти 2 години, но не непрекъснато. Поне при мен вдъхновението само по себе си не е достатъчно и между последната точка и печатарската преса лежат, като правило, няколко преработки…
Имаше ли момент, в който си помисли, че трябва да се откажеш, защото ти се е сторило по-трудно и отговорно, отколкото си очаквала?
Да се откажа? Не съм си го помисляла – след като Камен седна на плота на чина пред катедрата и затупка с петите на гуменките си по напречната му табла, вече нямаше такъв вариант. Заедно с него преодоляхме всевъзможни трудности, включително смяна на първоначалния дом за книгата, но не съм й помисляла да го отпратя в мрака, откъдето се появи.
Това все пак е една от най-претенциозните аудитории. Ще ми разкажеш ли как протече процеса по създаването на историята и героите? Кой се появи първо – Камен, учителя Александър Иванов, териерчето Пират, някой друг от образите, или идеята за “проблема” на Камен?
Всъщност първо бяха комиксчетата 🙂 – проектът възникна в друго издателство като кратки, закачливи текстове за случки с “проблема” на Камен, които да свържат поредица псевдо-исторически комикси. Историите обаче си имат собствени правила, а писателят само стои на руля на пиратския им кораб, за да ги прекарва през теснините и рифовете, които срещнат. Така и тази се разрасна, засука се и се превърна в съвсем друго нещо – книга за странното момче и неговите приятели. А комиксчетата останаха да си търсят други свързващи звена.
Не е тайна, че териерчето Пират отначало беше (малко по принуда) дакел, понеже дакелът е голям човек 🙂 и традиция за детската литература. После обаче, когато с Камен избягахме от комиксите, първата ми работа беше да сменя породата на кучето и да го прекръстя; така се роди и Пират (пък и заглавието на книгата). Първообраз са му моите кучета – по едно уше и лапа има от приказливия си адаш Пират, който все коментира и обяснява, и от спортистката Лея с нейните играчки с ръчички и хоботчета.
Знаеше ли всичките приключения на децата и всички засегнати теми, които ти предстоеше да опишеш, когато седна да пишеш за първи път, или част от идеите изплуваха в процеса на работа? Доколко планираш предварително историите си?
Навремето участвах в една писателска програма (ехо, Вальо, здравей, как си?!), където огромно значение се поставяше на способността да планираш стъпка по стъпка цялото си произведение. Научиха ме на много неща 🙂 , част дори прилагам в реалността… но да планирам – така и не успяха. Хемингуей казва, че спира да пише, ако знае какво ще се случи по-нататък – вече не му е интересно.
Аз също нямаше да повярвам, че тази история ще тръгне от бухалчетата на черната дъска и боднатата в раницата хризантема… и ще стигне до снимката с гълъбите. Дори ще издам спойлер – през цялото време знаех, че Боги ще умре. С медицинския ми консултант и добър приятел – д-р Димитър Цолов – направихме всичко възможно да го спасим, но въпреки това първоначално не можах да повярвам на прекрасното нещо, което се случи във файла пред очите ми!
А имаше ли съмнения от каква гледна точка да разкажеш историята – дали да е от трето лице (както е сега) или от първо (от името на Камен, а защо не и от това на Алко Иванов, за да не изтървеш възможността за погледа му върху разнообразието от теми/въпроси/герои)?
Нито грам съмнения – историите сами диктуват такива подробности. Дори обсъждахме в издателството факта, че Камен започва като главен герой, но постепенно разказът за него обраства с други герои и той им отстъпва микрофона, защото са му приятели 🙂 ; може би редакторът ми, Митко Риков, мъничко се опита да ме накара да върна фокуса върху Камен и може би в бурното море от събития не успях съвсем да обърна историята натам, понеже… така де, компасът й сочеше в друга посока…
Чия идея беше да се представят всички герои преди началото? Защо се правят такива неща? За да се заиграеш и да стане по-интересен романът – като запознаеш читателя с всички образи с рисунка и кратко описание? Или защото те са много и така е по-удобно, да подсещат читателя при нужда?
Мисля, че Милена от издателството първа измисли тази идея, но за мен си беше съвсем естествено продължение на традицията от “оперния” ми цикъл “Пръстенът на нибелунга”, където първо въвеждаме действащите лица – като в операта – и така читателите, малки и големи, по-лесно се сещат кой какъв е.
Имаше ли моменти, в които усещаше, че започваш да пишеш в зоната си на комфорт и е възможно да се отдалечаваш от аудиторията? На кого или какво разчиташе да те държи в строгите граници на YA литературата – като динамика, задълбоченост, тематика?
Аудиторията на “Камен и пиратите” не се отличава чак толкова от тази на книгите за по-големите, просто за по-младите светът е още по-нов и по-свеж, и е важно от самото начало да им го показваме колкото се може по-шарен и в цялото му разнообразие. Научната фантастика (каквато всъщност е “Камен”, като му съблечем маскировката), е един чудесен начин това да се случи. Бих била горда, ако тъкмо моята книжка подбуди дете (или родител…) да посегне към други фантастични книги за деца. Защо не към “Гънка във времето” или “Фермер в небето”?
Писането на “Камен” беше забавно, но наистина нямаше да е възможно, ако не беше Деси, вярната бета-читателка, заедно с която преминахме през перипетиите на първата и втората чернови. Пръст ми е размахвала също и Мели от списанието “Шадоуденс”. Споменах вече Милена от издателството, която прочете книгата сигурно 5-6 пъти, но въпреки това я взе още веднъж, вече на хартия, и от вълнение чак я завърши права…
На кой етап от писането се наложи да правиш проучвания и да ползваш услугите на консултанти? Разкажи за този процес и хората, без които тази книга щеше да е просто една повърхностна история?
Аз по принцип обичам да проучвам зъбните колелца и обстановката за всяка история, а тук почти от самото начало беше ясно, че ще имам нужда от помощ, за да бъде достоверна и най-дребната подробност. Занимавала съм се малко с аджилити преди години, но за да стане истински спортист, един чудесен пролетен ден Пират взе първите си уроци при Дария Иванцова. За първи път беше толкова топло, че да седнем навън, слънцето прежуряше, а едното бордер-коли на Дария – Меришайн – се навърташе под столовете и чат-пат идваше да я погаля…
Използвам случая да благодаря и на д-р Цолов, колега по перо и специалист по образна диагностика, за наистина огромните усилия, които положи да разгадае тайната на Камен. За дискусията за формата на еритроцитите и другите особености на кръвната проба на момчето съм му голяма длъжница. Според мен истината е някъде там…
Нели Марчева – начална учителка – е приятелка от форума на bg-mamma, където няколко години сплотената Сладкарничка играеше книжки игри. Впрочем, в книгата препратките към момичетата от Сладкарничката са много; дами, благодаря ви, че споделихте толкова преживявания с мен и продължавате да ме търпите 🙂 ; а без Нели училището на Камен определено нямаше да е същото.
Тук е редно да призная, че не съм ползвала услугите на консултант за перипетиите на редник Маца (макар че случаят с ваксината на котката си има свой първообраз…) и ако ветеринарната сюжетна линия не ми се е получила съвсем достоверна, за това съм виновна изцяло и напълно само аз!
Понеже се старая винаги да чета предварително книгите, които предлагам на децата си, а и знам, че доста родители го правят, имам следния въпрос: Засягаш страшно много теми, които са актуални в училищния период – като започнеш от нуждата от одобрение (публикуване и лайкване на снимки); здравословните храни; децата с диабет и тези с логопедични проблеми; приемното родителство; борбата за живот, когато си с рак; трудните разговори; каузите за спасяване на животни; трафика на хора; дори клептоманията!; отговорността да имаш домашен любимец; щеше ми се да има описание на истинските занимания с ресурсния учител… Та интересно ми е не трябва ли да има ограничение в обхвата на съдържанието? Например, да се засегнат по-малко въпроси, но да се изследват по-дълбоко, за да не бъдат само разпознати, а и да бъдат опознати от младите читатели?
А трябва ли да има ограничение? Не е ли хубаво една (особено детска) книжка да е пъстра като стената във Фейсбук? Бързото развитие на технологиите и дали начинът, по който боравим с тях, е зависимост, също е сред засегнатите теми 🙂 , между другото. Тъкмо вчера, във фейса, четох статия за картофите в българската кухня и покрай нея си дадох сметка, че са навлезли в бита ни (най-вероятно) през 1825 г. През 1879 г. у нас светва първата електрическа крушка. Първият автомобил пристига в страната през 1896 г. За почти 200-те години от засаждането на първия картоф в Самоков светът се е променил напълно, а повечето промени датират от последните 50-60 години… На мен самата ми е трудно да си представя, че преди няма и 20 години в интернет се влизаше с модем през телефонната линия на домашния телефон и ADSL беше връх на върховете, а сега интернет си го пускаш на хотспот от безжичния телефон, който всъщност е миниатюрен компютър, но по-бърз и по-мощен в пъти от онзи, който имах даже преди 10 години…
Не е ли велико, а? А?
Да, обаче същевременно попита ли някой в същия този фейс за подходяща детска книжка, веднага го засипват с любими предложения от, в най-добрия случай, 60-те години на миналия век. Или, с малко късмет, от 80-те. Все едно между картофа и смартфона да няма нищо
(макар че в случай на нужда смартфон може да се захрани с картоф).
Факт е, че – поколение след поколение – децата също все по-бързо стават различни. Детската литература трябва да отразява това – иначе просто няма да бъде четена. Днес и тя е до голяма степен мултимедийна спойка. Съвременната детска книга е многостранна, шарена, динамична, жива – като ежедневието на читателя си. Тя показва, обогатява, надгражда – а ако някоя от засегнатите теми привлече вниманието, читателят лесно може да влезе в Гугъл и да прочете повече. Всички го правим.
Впрочем, същото важи и за съвременните не-детски книги. С удоволствие ще дам за пример 3 големи романа, излезли у нас за последната година: “Невероятните приключения на Кавалиър и Клей” на Майкъл Шейбон, “4321” на Пол Остър и “Двойна прожекция” на Оуен Кинг.
Книгите за деца са характерни уроците, които преподават на читателите си. Какво се надяваш да си предала като послание на подрастващите?
Чудеса не съществуват – създаваме си ги ние самите.
Не, сериозно: разполагаме само със света, който е около нас. Само с нашите собствени ресурси. И ако чакаме някой вълшебен Камен да се появи и да оправи всичко с едно чудо, значи си хабим напразно живота. А чудесата… те определено са възможни. Просто трябва да се потрудим, за да ги сътворим.
Кажи как протече процесът по редакцията на книгата, работила си с Димитър Риков. Кои бяха основните му предложения за редакция, когато за първи път обсъждахте готовия ръкопис? По кои основни елементи на разказа работихте – диалог, изграждане на герои, засегнати теми, основна сюжетна линия, структура, друго?
Свободата при избора на редактор ми беше основното условие, когато изготвяхме договора за книгата. Патила съм доста. Ако редакторът и авторът “цъкат” на една вълна, заедно ще направят чудеса; и обратното – водят ли война, резултатът може да не пострада, но нервните им клетки ще измрат и ще останат само спокойните…
За щастие, с Митко Риков си бяхме на една вълна от самото начало. Вероятно най-голямата и основна промяна беше тази, която касаеше баланса на героите; на мен поне ми се струва успешна. Другата голяма разработка беше изваждането на Тайната група от виртуалното пространство и превръщането й в С.И.Н.; въвличането на истинските, реални пощенски услуги… Но всъщност най-съществената “редакция” беше небрежно подхвърленото след прочита на първата чернова: “Знаеш ли, това е малко комиксово… нека го разработим в дълбочина…”
Мисля обаче, че и аз го изненадах, понеже – като добре дресиран Пират – кимах в съгласие на почти всички предложени промени и не си охранявах саламчето, така де, текста 🙂 с нокти и зъби. Истината е, че си имам златно правило: ако на дадено предложение авторът започне да се обяснява защо то е неприемливо, значи не е прав…
А обемът на книгата беше ли повдиган като въпрос? Не е малък – почти 300 страници, а децата имат психологическа бариера при посягането към големи книги.
Хубавите книги не са малки.
Малките книги са за бебета.
Или са в поредици, но тях като ги събереш на едно място, стават една голяма книга.
Така че до последно добавяхме нови неща и допълвахме историята.
Знаеш ли, в тази връзка се сетих, че един от фентъзи разказите ти – “Елфическа песен” – ми е един от любимите и, когато го прочетох преди време, си помислих колко хубаво би било, ако беше прераснал в роман! Справила си се прекрасно с емоциите, мечтите, интересите на големите деца, при това разказът е сериозен и дълбок. Мислила ли си за новела или нещо по-“едро” за по-зрели подрастващи? Фентъзи или не, за любов и въобще всичко, което интересува тийн аудиторията.
Имам най-различни проекти, включително и за “млада” публика; от известно време насам си мисля обаче, че на нашата млада публика й липсва именно сегментът 9-12 – тъй нареченият middle grade, – който да я подготви за по-безболезнения преход към юношеството. Имах удоволствието да участвам на много интересен панел за “фантастиката за съзряващи” на Еврокона в Барселона през 2016 г., а и покрай преводите на поредицата “Четирите цвята на магията” на В. Е. Шуаб – да си говоря за такава литература с издателката, Йоана Ванчева, която даже тъкмо защити дипломна работа по темата.
Издателите ми в “Софтпрес” са на същото мнение като мен, така че следващите ни проекти заедно са за същата възрастова категория, но малко по-… магически. Единият ще бъде доста снежен, в другия има старо читалище.
Какво пишеш в момента?
По идея трябва да пиша един по-дълъг разказ с работно заглавие “Седемте морски змея”, но още съм на етап проучвания; след него е ред на снежната история, която ще бъде с илюстрации от Петър Станимиров. Обещала съм и да се включа в един фентъзи сборник, също с по-дълъг разказ, може би дори кратка новела, надявам се това да бъде “Крило под пара”, която отдавна чака подходящ момент за осъществяване.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Всъщност имам три:
1) Дерзайте и не се отказвайте!
2) Непременно си намерете добър редактор!
3) Не спирайте да четете!
