“Бях между два звяра с отделни територии и обща кръв…”

Из романа “Деветте кръга” на Диана Петрова, издателство Софтпрес.

“– Дори не знам името на майка ти – сепнах се внезапно точно преди да пристигнем.

– Евдокия – усмихна се Самуил. – Идва от гръцки и значи „добра воля“, но това няма нищо общо с характера ѝ.

Спряхме пред красива порта в Бояна, която веднага се отвори пред нас. Един едър бодигард кимна и направи няколко движения, за да покаже на Ларкин къде да паркира.

Тогава видях Евдокия. Беше висока жена, със светлокафяви очи, които изглеждаха почти жълти. В светложълтата дълга рокля, приличаше на актриса в сценичен костюм. Стоеше на най-горното стъпало на верандата и сякаш не гледаше към колата, а малко над нея. Въпреки предупреждението на Самуил първоначалната ѝ надменност ме порази.

Слязохме и се приближихме до стъпалата. Изкачихме се в пълна тишина, а когато приближих до нея, тя подаде ръка по онзи начин, по който го правеха графините, все едно я предлагаше за целувка. Зачудих се как да я поема, затова просто обърнах длан нагоре и я подложих под нейната. Тя се разсмя грубо и с цяло гърло, което моментално ме стегна, тъй като изобщо не го очаквах.

– Майко, моля те – рече хладно Самуил.

В миг усмивката ѝ увисна и тя се прокашля, после рече:

– Приятно ми е, аз съм Евдокия.

– Габриела – продумах, все още цялата пламтяща заради непохватността си.

– Габриела. Толкова хубаво име за толкова обикновено момиче. Милата, сигурно си отрасла в предградията на Стара Загора. Разбрах, че си оттам.

– Оттам съм.

– Бедно провинциално момиче, значи – натърти тя.

– Точно така – вирнах брадичка.

Цялата се бях изчервила и усещах как тялото ми се подготвя за война. Влязохме вътре и едва прикрих учудването си. Всичко в къщата беше мебелирано и украсено с всевъзможни дрънкулки в готически стил. Беше толкова претруфено и безвкусно, че изведнъж майка му загуби ореола на стилна дама в очите ми. Почувствах се по-самоуверена. Самуил ме наблюдаваше с крайчеца на окото си. Внезапно беше станал сериозен, дори хладен. Това ме притесни и самоувереността ми изчезна точно толкова внезапно, колкото се бе появила.

– Заповядайте – покани ни тя.

Преди да влезем във всекидневната, прекосихме няколко стаи само с табуретки с извити крачета. Спънах се на излизане от последната и едва не паднах. Изчервих се, а Евдокия ме изгледа присмехулно, все едно бях малко непохватно кученце, случайно вмъкнало се в покоите ѝ. После обаче се концентрира върху портретите. Сочеше къде са закачени по стените, сякаш и сами не ги забелязвахме, и разказваше с покровителствен тон за стария благороднически род, на който тя и Самуил са наследници. Докато говореше, наблюдавах лицето ѝ – имаше особена жестокост в нея, заключена между бръчките. Слушах забавения ѝ учителски говор с любопитство, през това време Самуил ме хвана собственически за ръката и влязохме във всекидневната. Евдокия посочи местата, на които да седнем от двете страни на масата. Тръгнах към своето леко озадачена, че няма да сме един до друг, но Самуил не пусна ръката ми. Спрях и той едва не се блъсна в мен, за което се проклех моментално. В крайна сметка седнахме един до друг, а Евдокия въздъхна демонстративно.

– Както вече вероятно си забелязала, синът ми не държи много на етикета. Виждам, че си е намерил подходяща партия.

– Майка ми смята, че ако си от богато семейство, това е абсолютно достатъчно – каза той.

– Нужно е и още. Малко смирение, особено когато трябва да отговаряш за брат си – не му остана длъжна тя.

Самуил я стрелна с поглед и стисна ръката ми под масата. Дотук все още таях някаква надежда мнението ми за тази жена да се преобърне, но сега вече настръхнах като котка. Тя беше жестока със собствения си син, унизяваше го толкова грубо и безчувствено.

– Avez-vous déjà travaillé? – попитах.

– Затова ли настоявах сина ми да научи френски – разсмя се тя, – за да впечатлява старозагорки!

– Работили ли сте в някоя компания? – попитах вече на български.

– Никога не ми се е налагало да го правя, мила. Цял живот съм била осигурена.

– В работата човек най-лесно се учи на смирение – отбелязах и свих ръцете си в юмруци под масата, за да спрат да треперят.

Тя извъртя главата си леко настрани и закова поглед в мен. Имах чувството, че очите ѝ се превръщат в дула на картечници. Сега и аз стиснах ръката на Самуил.

В този момент се появи прислужница с табла в ръце и започна да сервира кафето. Това като че ли поразсея напрежението.

– Наблюденията ми върху бившите гаджета на сина ми показват, че повечето от тях също не са работили през живота си. Явно е решил да внесе малко разнообразие в колекцията си с работещо момиче от простолюдието.

– Всъщност – взе думата Самуил – исках да те запозная с Габриела, защото смятам да прекарвам все повече време с нея.

– Разбира се. Прекараното време не носи обещания. Нямам против.

– Майко, Габриела е жената, която обичам.

– Подписвала ли е договор за задълженията си като такава?

– Договор? – обадих се.

– О, да. След смъртта на по-малкия ми син медиите станаха особено настървени. Според мен донякъде Самуил дължи успеха си на този малък страничен ефект от трагедията с Момчил.

– Убедена съм, че дължи успеха преди всичко на себе си – казах с цялата твърдост, на която бях способна.

– Трагедиите вдъхновяват. Фактът, че винаги може да разчита на финансова подкрепа от моя страна също вероятно му е вдъхнал смелост. Държа приятелките на Самуил да подписват договор, в който е посочено, че носят съдебна отговорност, в случай че разкрият лична информация след раздялата си с него.

Нямах търпение да си тръгна веднага и единствено жестокостта и безочието, с които тя се отнасяше към собствения си син, ме задържаха. Не можех да позволя такова насилие, а в момента ми се струваше, че Самуил има нужда от подкрепата ми повече отвсякога. Погледнах към него – ръката му, която стискаше моята, се отпусна. Другата беше поставена върху масата и беше стегната така, че мускулчетата се виждаха отчетливо. Изплаших се. Имах чувството, че ще загуби самообладание и ще стовари юмрук в лицето на майка си.

– Дойдох, защото исках да си наясно, че няма да позволя да се намесваш в отношенията ми с Габриела – рече той дрезгаво. – Тя няма да подписва нищо. А намеренията ми към нея са абсолютно сериозни.

Евдокия отново се разсмя.

– Ще приема сериозно тази заявка едва когато тя добие финансово изражение.

– Финансите ви не ме интересуват – включих се аз, гласът ми потрепера.

– Наистина ли? – вдигна едната си вежда Евдокия. – В такъв случай би ли подписала договор, че няма да се възползваш от финансите на сина ми?

Преди да отговоря, Самуил се изправи рязко. Очевидно разговорът бе тръгнал в неприятна посока и не можеше да става и дума за продажбата на дела от компанията.

– Да тръгваме – казах тихо.

– Не, Габриела.

Майка и син се взираха един в друг за няколко секунди.

– Помоли ми се и ще спра да се държа така – рече тя.

Устните му потръпнаха. Боже! Самуил седна обратно на стола си и повдигна чашата с кафе сякаш не се е случило нищо. И докато мислех за уродливостта на тази жена, за чудовищното ѝ майчинство, той ми заприлича на нея. Имаше нещо в мимиките, в самообладанието и жестокостта, която излъчваше, което в основата си беше същото като при нея. Потръпнах. Бях между два звяра с отделни територии и обща кръв. Свих се на мястото си и изпитах уважение, дори възхищение към Самуил. Колко синове можеха да се опълчат на отровните си майки?

– Как вървят нещата с компанията? – попита тя, като упорито избягваше да ме погледне. – Чувам разни неща от медиите и не знам дали да им вярвам.

Телефонът ѝ иззвъня и тя отиде да разговаря в другата стая. Веднага щом се скри, аз въздъхнах, а Самуил вдигна ръка и отмести нещата по масата настрани.”

ПРЕКЪСВАНЕ НА ЦИТАТА ПОРАДИ НЕВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ГАРАНТИРА АУДИТОРИЯ 18+

 

Из романа “Деветте кръга” на Диана Петрова, издателство Софтпрес.

Още откъси от романа:

“Обикновено хората, затворени в багажник, умираха…”

“Тук самата аз се превърнах в атракция на белокожото великолепие…”

“Срещу мен стоеше мъжът скала, мъжът, който единствен можеше да ми е равен, под чиято сянка единствено можех да се сниша… Загубих миналото. Остана само частица от миг. Не бях никоя и започвах отначало.”

След няколко години във Франция Габриела е на прага на нов живот в София, когато неочакваната среща със Самуил преобръща света й. Привличането е мигновено, отвъд здравия разум и законите на логиката. Когато са заедно, границите на реалността се размиват в приказна фантазия, която скоро се превръща в кошмар. Милионите от IT бизнеса на Самуил привличат врагове и завистници, които насочват стрелите си към Габриела. Но по-отровни са тайните от миналото, определяли живота им до днес. За да продължат напред, и двамата ще се изправят пред собствените си демони. И ще се изкачат по спиралата на деветте кръга, които ще преплетат съдбите им завинаги.

От небостъргачите на София до върховете на Пирин, от бреговете на Марсилия до тесните канали на Венеция, новият роман на Диана Петрова събира противоположни светове и чертае страстния път към пълното сливане с другия.

„Диана Петрова безспорно е един от най-провокативните и смели гласове в съвременната българска литература.“ Габриела Кожухарова, главен редактор на „Аз чета“

Романът е предназначен за аудитория 18+.

Диана Петрова е родена през 1978 г. в гр. Свищов. Пише есета и стихове от ученическите си години и завършва магистратура „Литература – творческо писане“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с приказкотерапия от 2010 година и приказките й се четат в детски центрове за работа с деца, организации за психологическа подкрепа и само за забавление. Автор е на бестселърите „Мъдри приказки за деца и родители“, „Приказки за цялото семейство“ и на първата книга с български приказки за осиновени деца „Двойната планета“, като също така пише приказки за подарък на любими хора (www.podarimiprikazka.com) – отново първата по рода си услуга в България. Издала е 4 романа – дебютния „Ана“ (2013), с който печели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация“ на издателство „Изток-Запад“, „Синестезия“ (2014), който попада в челната десетка на анонимния конкурс за нов БГ роман на издателство „Сиела“ същата година, „Лилит“ (2016), а “Деветте кръга” (2018) е четвъртият й роман.