“Фундаменти на регионалната журналистика”

Из “Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова, издателство Сиела.

С Даниел общувахме дигитално. За разлика от мен той се изправяше пред сериозни проблеми. Ако аз сбърках, губех един клиент. Ако той сбъркаше, редакционната колегия се излагаше пред цялата област. Един от sms-ите, които ми изпрати, гласеше: „Трети ден съм шеф във вестника ти и още никой не ми е духал. Не знам как си работила при тези условия толкова години.“

Денем учех безконтактното измиване на „Шевролет“. Не живеехме ли във велика епоха на безконтактност: безконтактно миене, безконтактно общуване, безконтактно чукане… Вечер в бара преподавах на Даниел как да скицира първата страница на вестника.

– Никой не чете вестника нататък, четат само заглавията – това го карах да запомни.

В началото ми изпращаше рисунката с химикал, заснета с мобилния си апарат. На една от снимките, които получих, имаше три квадрата – на първите два пишеше „труп със снимка“ и „труп без снимка“, на третия беше написал „тук нямам труп, да сложа ли твоя снимка? после ще опровергаем!“. Момчето се справяше прекрасно, не можеше да му се отрече. Започнах да го наричам вестникарчето, както ме наричаше той през първите ми години в медиите.

– Харесва ми царството, което си създала там – ме погна Даниел, – пълна анархия. Всеки прави всичко, но никой не знае кой какво точно. Няма организация и вестникът излиза, браво! Възхищавам се на такива велики умове. Това е някаква система, която вероятно е прекалено сложна. Крайният продукт е изненадващо задоволителен!

– Имаш много да учиш – му казвах. – Вчера си застигнал катастрофа на пътя и си спрял да зяпаш. Сеирджия! Къде ти е материалът? Ако видим бедствие на пътя – първо снимаме, а после помагаме. Видиш ли човек в беда – първо протегни фотоапарата, а после ръката за помощ. Чувал си за правилото за писане на новина: кой, какво, къде, кога и как. Налага се моментално да го забравиш! Има нови пет фундамента в регионалните вестници, няма как да си чувал, аз съм ги измислила. Дехуманизирай се! – този е първият.

– Значи аз съм създаден за репортер – каза Даниел доволно.

Безсърдечно същество като него беше родено за работа в медия. За всякакъв тип работа, в която не се изисква сърце –за касапин, социален работник или лекар. Беше идеален. Най-често се забавлявахме, като обиждахме разни хора.

– Фундамент 2 – зарежи всякакво чувство за чест. Цял живот ще ти се налага да плюеш отгоре є! – продължавах да преподавам на моя заместник. Помня, че като дете имах и чест, и гордост. Но постепенно с възрастта чувството избледнява все повече и повече, за да бъде заличено напълно. Не че ми тежеше, дори ми беше по-леко без тая чест, никому ненужна. Подобни недъзи само усложняват съществуването, създават главоболия, като че си нямаме достатъчно.

– Вчера от една фирма искаха да очерня друга и да ми платят. Звънях ти да те питам, не вдигна и отказах – каза Даниел.

Странни същества са хората. Понякога ги гониш, за да си платят нещо, което дължат, и те се крият, а друг път те тебе гонят да ти пъхат пари в ръцете. На една предизборна кампания кандидат-депутат, който всъщност спечели, не пожела да си плати рекламата, а имахме договор, подписан и подпечатан. Твърдеше, че парите били много, и спря да вдига телефона, а секретарката му казваше, че той трябва да подпише превода. В един момент, когато почти бяхме прежалили парите, някой написа на партийната им сграда: „Крадец, ще си платиш!“ Отидох да го заснема, защото беше забавно десетина дни след изборите да се появи такъв надпис. Беше огромен и смел надпис, овапцан с черен спрей върху невинната партийна стена. Естествено, че беше завлякъл повече хора. Вечерта неоткриваемият депутат ми звънна лично и каза:

– Утре ще си получите парите, но е крайно просташко да пишете по сградата ни.

– Ама аз такова… не сме писали ние – започнах да се оправдавам, но той не пожела да слуша.

Обаче си плати като поп, а аз така и не разбрах кой изобщо бе тайният разобличител.

– Не бъди корумпиран, фундамент №3 – казах на Даниел. – Плоско е, банално, всеки го може. Бъди непредсказуем. Приемай само шоколадови бонбони и алкохол, това, което разрешават на акушерките. Аз и ти не сме подкупният лекар, който иска още и още пари за работата, за която така или иначе му се плаща. Ние сме акушери на човека на новото време. Ние му помагаме да излезе безболезнено. Да се роди здрав и да изплаче с мощен рев. Повече от всички ние искаме да го видим, да разберем какъв ще е той. И когато с наша помощ новият човек излезе на бял свят, ние първи трябва да го напишем във вестника. Преди всички! Това е нашата роля.

– Знаеш ли, откакто реших, че животът няма никакъв смисъл, вече живея пълноценно, радвам се на всичко и ми е леко. Наистина – каза Даниел.

– Може би трябва да се оженим в един момент и да се възпроизведем.

– Може би, но не сега. Вероятно ще видим и че в това няма никакъв смисъл – каза моят приятел.

– А после непременно да се разведем, за да опитаме от всичко.

– И всички шумни сватбари трябва да бъдат канени на развода, тъй като са банда съучастници. Трябва да носят товара на последвалата бракоразводна драма. Искам всички да страдаме заедно, както сме се веселили преди това. Искам възмездие!

– Още едно правило, Фундамент 4 – недей да звучиш прекалено интелигентно. Разбира се, не бива да звучиш и профански. В най-добрия случай читателят е средно интелигентен. Ако надуши, че си по-интелигентен, ще те презре.

– А може ли да пускам текстове с латиница?

– Не може! – направо настръхнах. Като нищо щеше да го направи, само и само да е интересен.

– Не ставай досадна като майка ми. Забранила ми е да пиша в интернет на латиница, ще ме лиши от наследство. Представяш ли си? Не защото съм педал, а заради шибаната латиница!”

 

Из “Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова, издателство Сиела.

Още откъси от книгата:

“80 С и други размери”

Клиенти, шофьори, фетиш и бакшиши”

Романът на победителя в конкурса на Сиела за Нов български роман!

“Напоследък не гледах на четенето с много добро око. Не познавам никой, който е станал добър човек, защото е чел много. На четенето се приписват излишно много добродетели. Но защо никой не споменава порочния му характер?

Наблюдавах как четенето дава само повече власт на лошото. То правеше онова, което правеха и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не хранеше съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото.”

Запознайте се с Нина Бранкович – забавна, привлекателна, умна, трийсетгодишна и – както всички нас – професионално неудовлетворена. След един инцидент чашата прелива и Нина решава рязко да смени посоката на живота си. Заедно със своя приятел Даниел, умен, арогантен, секси, и – какво да се прави момичета – да, гей, се впускат в авантюра, която ще промени живота им завинаги.

Дневният живот на нощните пеперуди на Деница Дилова е дръзко пиршество на остроумието, абсурда и цинизма на едно време, което на пръв поглед носи цялата свобода на неограничените възможности, а всъщност ни парализира в оковите на добре устроеното ежедневие.

Деница Дилова е родена в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание “Експрес” Разград, а от края на 2006 г. е директор на в. “Лудогорски вестник”. Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса “Очи за себе си” (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 печели първо място в анонимния конкурс за нов български роман на издателство Сиела с ръкописа си “Непорочна практика”, който по-късно излиза като роман със заглавието “Дневният живот на нощните пеперуди”. “Безумецът от Таро” е вторият й роман.