Васил Панайотов и цената на късмета

На Васил Панайотов тепърва ще му се налага да раздава много интервюта. Новият му роман “Другата” излезе тези дни, но аз едва сега прочетох първия (“Убиец”, 2016) и дори пред Васил ми се наложи да се обяснявам, че и да бе написал още много други работи за тези 2 години, дори да бяха на вселени по-добри от тази, дебютният му роман заслужава да се почете при нас в отделно интервю. Връщам се към смешните си спомени, когато си получих пратката с книги, купени онлайн, и се загледах в неговото тъничко книжле. “Абе, аз това ли си поръчах?!” Не крия, че в книжарници съм много придирчива, разлиствам книгите, чета тук-там, “претеглям”, но и предпочитам едри четива. Така де, ако е добро, то да не свършва бързо. А какво да кажа за обем от 148 страници! Трагедия. Примирих се, че ще се чете за ден. Прочетох я за два, защото често спирах, да си мисля върху действието и героя. Резюмето на гърба на книгата е интригуващо, но не е и на километри разстояние от впечатлението за грабващ, въпреки че е съвременен роман, което само четенето му ви гарантира. А романът на Васил е уникално оригинален и богат – така жалко е, че резюмето няма как да го представи с пълна сила, без да го напълни с кофи спойлери. Но за романа – после, има време. Сега – за Васил.

Васил е от хората, които идват като изненада. Висок, възпитан, изключително интелигентен и мистичен. С него можеш да подхванеш крайно сериозен разговор, но да завършиш в смях. Да го затрупаш с комплименти за таланта му, но накрая изчервения да бъдеш ти. Да си говориш за изкуството на писането, но да прекъсне той, за да се дискутира външен вид. Той и като човек е труден за асимилиране. Хем е писател, а навсякъде първо татуировките, прическата и мускулите му се коментират. Хем като от впечатляващ автор си в очакване единствено на най-интелигентни отговори, хем философията в анализите му те гръмва в упор. “Може би се бие с възрастта ти”, казвам. “Да беше някъде 70-годишен, щях да разбера.” А той отговаря, че в някои отношения е малък, но в други възрастта не му личи. Просто времето разваляло нещата, а приближаването към смъртта променяло приоритетите. С годините се превръщал в егоист…

Помните го от “Ръкописът” – реалитито за писатели на БНТ през 2015. Там с “Убиец” Васил Панайотов се класира втори. Второ място той заема и в предходната година, пак със същия роман, но в анонимния конкурс за нов БГ роман на издателство Сиела. И ако си мислите, че второ място се печели лесно… А историята? Ето я историята: на един 30-годишен мъж, който уж си има много и трябва да е предоволен от живота, му прищраква нещо една вечер, зарязва дом, семейство, град и хуква на свобода. Прозаична фабула, ще кажете, но не съвсем. Мъжът попада в безкрайно много ситуации, къде по собствен избор, къде поради зор, губи и “заработва” финикийски знаци по безброй начини. Дори краде. Дори дарява. Спасява чужд живот. Отнема друг… Далеч от прозаично. Грабващо начало с оригинален изказ (със страхотната игра на думи и усещането му за хумор, макар че романът е в първо лице и е прекаран през очите на един все пак неудовлетворен герой). Роман за свободата да избираш, за принципите в живота, уж за ранната криза на 40-те, но и за още много повече, което тук ще ви спестя. Бих похвалила Васил и за чудесното разгръщане, за завладяващия му герой и за финала, който след прочита със седмици вълнува все така! Васил пък смята, че като творба е толкова нормално вече да не му харесва, защото в противен случай това би означавало, че не е мръднал в развитието си като писател. Аз смятам, че е много прав, но пък не съм съгласна да омаловажава постиженията си. Смятам и че за “Убиец”-ът тепърва ще се чува и чете – четящите обичат да издирват всичките произведения на даден автор, след като ги впечатли с едно. За “Другата” ви обещавам друго интервю. Разговорът тук е в почит на роман-убиец, който си заслужава всичките награди до сега и му се полага индивидуална среща с вас.

 

Васил Панайотов: “Нямам нито самочувствието, нито нахалството да отправям послания”

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Петър Ганев

 

Участваш с този роман в един анонимен конкурс за БГ роман и в едно реалити и печелиш два пъти второ място. Което още тогава е означавало, че ръкописът е бил добър. Беше ли пробвал вече да го издадеш по стандартния начин – с изпращане на ръкопис до издателство – и какво се случи?

Може и да не означава, че е бил добър. Може да означава, че останалите са били много лоши. В конкурса на Сиела участваха 450 ръкописа, а в едноименното риалити по БНТ – 96. Днес писането, като технологичен процес по транспониране на мисли и чувства върху електронен, а от там и върху хартиен носител, е по-лесно от всякога. Достъпността му подтиква мнозина да се захващат с него, но графоманията не е непременно нещо лошо. По-добре хората да пишат, отколкото да взимат наркотици или да слушат поп-фолк музика. Моят ръкопис беше стар. Когато преди 10 години го завърших, го дадох единствено на издателство “Жанет 45”, а то го е дало на рецензента Здравко Попов. Попов ми изпрати рецензия от 3 страници на пишеща машина. Започваше ето така: “Нито един ръкопис, постъпвал в нашето издателство, не би могъл да предизвика такова откровено отвращение, каквото постига сега предлаганият…”.

Не те ли обезсърчи рецензията на “Жанет 45”? Всъщност как прие това мнение за ръкописа си, как реши да продължиш да му търсиш реализация след подобна критика?

Рецензията на романа дойде от редакцията на “Жанет 45”, но реално е рецензия от Здравко Попов. И аз донякъде го разбирам. Здравко Попов е представител на едно поколение, чиито ценности, мечти и идеали днес са останка от една умряла епоха. Между него и мен зее бездната на годините и всеки опит някой от нас да достигне другия би го запратил в нея. Здравко Попов беше за мен късата клечка на късмета. Дългата изтеглих по-късно, когато ме оценяваха хора, чийто сходен с моя литературен вкус отразяваше духа на съвремието. Един издател всяка сутрин намирал на бюрото си куп ръкописи и преди да ги прочете, изхвърлял половината. На мен не ми трябват автори без късмет, казвал той. Аз просто имах късмет.

Хм, доста философско. И все пак, направи ли някакви промени по ръкописа след анонимния конкурс, преди “Ръкописът”? Даде ли ти някой насоки как да стане по-конкурентноспособен?

Нищо не промених, защото конкурсът притежаваше реална литературна стойност, за разлика от телевизионното шоу, което лесно можеше да пробуди съмнителното усещане на нагласен театрален спектакъл. Логиката ми беше, че щом почти бях спечелил първото, нямаше как да не стигна поне до там и във второто. Така и стана.

Изглежда кратък, но всъщност е много наситен с действие и обрати. Съкрати ли се финално романът в сравнение с първоначалния кандидатстващ ръкопис и с колко?

Нищо не съкратих. Читателят първо възприема с очите, а в една малка книга от 35 000 думи, които с подходящ шрифт и разредка могат да се надуят максимум до 150 страници, няма много възможности за съкращения в обема, защото те допълнително ще я лишават от тежестта й, така че правилото на Стивън Кинг за 15-те процента, които трябва да се отнемат от всеки ръкопис, преди да се превърне в роман, не бе спазено. Но и нищо не добавих. В този си вид книгата притежава достатъчна цялост, за да изкаже и развие тезата си до край, без да задълбава особено, но и без да се плъзга по повърхността.

Колко време писа романа?

22 дни.

О! Вдъхновението трябва да е било огромно. Кое изигра ролята на инжекцията с писателския адреналин?

Писането на роман е продължителен процес. Дори 22 дни не са малко. А вдъхновението е преходно. Поезия се пише с вдъхновение, писането на роман е работа, към която се подхожда обмислено и сериозно. Без плам, с план. То затова така се казва – проза. Скучна работа, като всяка друга. Понякога много завиждам на поетите. Виждат резултата от вдъхновението си след няколко часа, докато романистите виждат резултата от труда си след месеци и години. В една стихосбирка има по-малко текст отколкото в една глава от роман. Да не говорим, че често за поезия се пробутват късчета проза, графично оформени с по една дума на един ред. Поетите са шмекери и лентяи, които капитализират невежеството на масите, защото никой не разбира от модерна поезия, включително и поетите, и всеки абстрактен текст може да бъде представен за такава. Свободният и белият стих са причинили повече графомания, отколкото откакто съществува писменост досега.

Беше ли ти ясна цялата история още в началото на писането или я измисляше с напредването на написаните страници?

В нито един от тези 22 дни нямах представа къде ще ме отведе следващият. Тогава не писах роман, подобна отговорност би ме смазала, беше си упражнение по фрийстайл без претенции. До последната страница не знаех как ще свърши, за разлика от втория ми роман “Другата”, който започнах с ясно оформен финал, а написването на всичко продължи почти половин година, макар да е само два пъти по-голям от “Убиец”. За разлика от него, където повествованието течеше лекомислено и то ме водеше, тук водех аз, а за всяка дума съм правил кастинг и няма импровизации и случайни неща.

Интересни хрумки и обрати. Достоверно, макар и нестандартно развитие. Много личен опит, споделящи приятели или богато въображение имаш? Каква част от историята е истина?

На 30 години не съм имал много опит, поне не емпиричен, а приятели нямам никакви, даже сега, така че остава третото – да разчитам на въображение. За жалост, никаква част от книгата не е истина. Щеше ми се да мога да сбъдна една такава история, вместо да си я съчинявам, но както повечето писатели, и аз съм страхливец, и писането е единственият ми достъпен начин да изживея едно шеметно усещане.

Подлагаш героя си на редица изпитания, някои доста опасни, принуждаваш го да прави какво ли не. Не го обичаш достатъчно или следваш златното правило на вълнуващата история “объркай нещата, объркай ги още”?

Не знам какво е това златно правило. Аз съм интуитивен, а не професионален писател, пишещ по правила, главното от които са продажбите, а те зависят от вълнението, което ще причини книгата му. Ако съм причинил вълнение, то е било случайно. Писал съм по тема, която в даден момент е вълнувала само мен, и никога не съм обмислял комерсиалната идея да споделям това вълнение с читатели. Една от идеите в книгата е бунтът на обикновения човек срещу табутата, нормите, правилата и клишетата в обществото като единствения възможен начин свободата му да престане да бъде условна и да стане абсолютна (което на практика е невъзможно). За илюстрация на този бунт съм използвал по-крайни примери, най-крайният от които е нарушаването на свещения закон на живота. Малцина вярват истински в абстрактни понятия като морал, чест, дълг, съвест, Бог и подобни. И не тези понятия обуздават действията им да станат варварски, а реалността на закона. Почти всеки човек в някакъв момент е искал да отнеме живота на друг човек и ако е убеден, че няма да му бъде търсена съдебна отговорност, би го направил, сигурен съм.

Каква част от героя Велин си ти?

Главната част. Велин е Васил. Моето алтер его. Моите мисли са негови мисли, а неговите действия са действията, които бих искал да извърша аз. Уви, това е невъзможно, защото сега щях да ти пиша от затвора, затова се възползвам от привилегията на писателя да използва героите си като ръжени на кроежите си и безопасно да преправя действителността и да отмъщава за несправедливостта чрез тях.

“С благодарност към Ваня Щерева”, пише вместо посвещение преди началото на романа ти. За какво си й благодарен?

Ваня беше първият редактор на книгата, но се случи нещо, което й попречи да довърши работата по нея. За вярата в мен й благодаря.

Върху какво работихте с другия редактор по ръкописа преди издаването му? Сюжетна линия, диалози, изграждане на образи, нещо друго?

При мен или нищо не се случва дразнещо дълго време, или две неща се случват в един и същи момент. След Ваня с новия ми редактор Ангелина Александрова трябваше да почнем отначало, но не това се оказа непреодолимо затруднение, а срокът от 2 седмици, в който спрямо програмният план на издателството трябваше да се вместим. С нея реално направихме само стилова редакция и то, признавам си, попретупана.

Има ли какво да научи един обещаващ дебютант от редактора си след две толкова успешни участия в конкурси?

Честно ли? Няма. Има, но за редакторската работа. За писателската – не. Сега мога да ти кажа даже, че ролята на редактора понякога е силно преувеличена и не са малко примерите на успешни писатели, които не ползват помощта на такъв. Един добър редактор е в състояние да направи една книга още по-добра, но и най-добрият не може да спаси лошата. Всичко зависи от това какво си написал. Като необходимостта от редакторска намеса е обратнопропорционална на качеството на текста. Аз още не съм достигнал качество, което да ми позволи такава еманципация, и в новия ми роман “Другата” ползвам услугите на супер професионал. Казва се Пепа Николова и е достатъчно да кажа, че е редакторка на Ваня Щерева и на Захари Карабашлиев.

В едно интервю казваш, че в литературата сюжетът не е важен. Тогава какво е посланието, което се надяваш да си предал на читателя с романа?

Нямам нито самочувствието, нито нахалството да отправям послания. “Убиец” е една книга, която под привидно лежерен прочит крие в себе си възможност читателят да си зададе няколко философски въпроса. Дали ще си ги зададе, и по-важно – дали ще успее да си отговори на тях, – си зависи само от него. Защото когато един човек надникне в една книга, книгата безмилостно го прочита. Аз готови и опаковани в целофан формулировки не давам.

Преди интервюто се заговорихме за приоритетите в живота и няма как да не попитам как се вмества писането в твоя свят?

Предстоящата старост ме подтиква да използвам скъпернически остатъците от настоящата младост. Често от това страдат близките ми. Просто инстинктът е безмилостен и ако младостта е склонна към романтизъм и жертви в името на един идеал, зрелостта става цинична и прагматична. Нещата, на които съм държал някога, вече мога да ги пусна във всеки един момент, ако преценя, че са станали тежест, психически или емоционален баласт, който ми пречи на движенията, включително тези на ума. А него движа само за писане. Ако нещо ме затруднява или даже ме отклонява от писането ми, то не е добро за мен и ще трябва да се разделяме. Писането се превръща в приоритет и спасение. В бягство от действителността, чието очевидно безсмислие може да смачка всеки по-чувствителен и склонен към разсъждения човек, да го подтикне към депресия и самоубийство. Или към убийство. Все по-трудно става да понасям това човечество и ако някога реша да сложа край, за да се измъкна от него, ще взема със себе си някои от най-презрените му представители.

С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?

Много е тъжно това, че у нас никой не допуска възможността писателят да се занимава само с писане. Иначе никога не казвам какво работя. Не само защото това не е важно за писането, а и защото ме предпазва от погрешното поставяне в рамка, както става винаги, когато масовата представа за нещо разочарова с несъответствието си спрямо реалността за него. Зад въпроса “Какво работиш?” обикновено стои припряно желание за преценка на социалния статус, който да обуслови поведението ни. Ако ти кажа, че съм лекар, ще ме възприемаш (и ще се отнасяш) съвсем различно, отколкото ако ти кажа, че съм гробар. Основното ми професионално занимание, което осигурява около 85% от доходите ми, удобно съчетава даже в работно време писането на статии за списание DIVA! (12-13%) и писането на романи (2-3%).

Имаш ли си рутина? В какви условия, къде и по колко пишеш?

Стига да е тихо, мога да пиша навсякъде. Преди си мислех, че само мракът на нощта може да ми е фон, точно като при фокусите, които се нуждаят от прикритие, за да бъде невидимо вълшебството, но това са глупости. Няма вълшебство, има работа, а работата си има норма и някой трябва да я изпълни. По-голямата част от новия ми роман написах седнал в една кола. Обикновено отмятам по една страница на ден. Това са между 500 и 600 думи. Мога и повече, но от принудата ще пострада качеството, а няма закъде да бързам, при положение, че написването на един роман ми отнема по-малко време, отколкото отнема издаването му.

Кои автори формираха писателския ти глас?

В началото на 90-те започна да излиза едно списание, което коренно промени представата ми за това как човек трябва да се изразява на хартия. Преди ЕГОИСТ знаех само, че думите имат сила, но от него научих, че могат да имат и стил, смях, ирония, експлозия… Дотогава се потях само над класиците, но човек не може да се научи да пише от тях, трябва да се чете съвременна литература. В началото се прехласвах по “майсторите на изящната словесност”, ужас. Години минаха, преди да разбера, че добрият писател се нуждае от едно простичко “Слънцето изгря”. Един от примерите за подобна привидна простота, през която прозира талант на майстор разказвач, е Богдан Русев.

Какво обичаш да четеш? На кои БГ автори се възхищаваш?

Захари Карабашлиев, Алек Попов, Радослав Парушев, Богдан Русев, Георги Тенев, Владимир Зарев, Мартин Карбовски, Ангел Игов, Елена Алексиева, Катерина Хапсали, Кристин Димитрова… Всички те пишат различно, но качеството има много лица и на мен ми трябват само няколко изречения, за да разпозная кое на кого от тези хора принадлежи. А ако не е тяхно, да кажа има ли качество въобще. Не мога да обясня как изглежда качеството, но винаги успявам да го разпозная.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да четат, докато изградят усет и устойчив литературен вкус, после да спрат или поне драстично да го намалят. След някакъв момент, примерно след като са прочетени хиляда книги, прекаленото четене само пречи. Отнема от времето за писане, отнема от самобитността и собствения стил, защото лесно се влияем от стила на автора, който харесваме и четем в момента, и несъзнателно подражаваме. По-добре да притежаваме несъвършен, но разпознаваем собствен стил, отколкото да имитираме нечий чужд, бил той и образцов, пълно сходство с който никога няма да постигнем. Прекаленото четене може да причини още по-големи поражения върху писателя. Може да причини ерудиция. Ерудицията няма нищо общо с креативността, а интелектуалецът няма нищо общо с твореца. В момента се сещам за трима интелектуалци, изключително умни журналисти, които пишат много подготвено, но всяка тяхна мисъл преди тях вече е хрумнала на друг, те просто са я прочели и научили наизуст. И понеже и аз съм попрочел и понаучил наизуст туй-онуй, ще ти цитирам Парушев, който перифразира Айнщайн: “Ум, без въображение, струва колкото умряла мишка в мазето.”