Изабела Шопова: Писането е въпрос на практика

Най-вероятно, като чуете думата “пътепис”, си спомняте единствено за “До Чикаго и назад” на Алеко Константинов (въпреки че пътеписи от големите ни автори са писали и Вазов, и Страшимиров) и си спомняте за времето в училище, когато изучаването на литературно произведение, особено от този тип, не носеше вълнуващи емоции. Не че сте от хората, които в днешно време не четат, но пътеписи… чак пък! Виж, да е трилър, хорър, фентъзи, дори дамска проза – да. И аз така.

Докато не хванах книгата на Изабела Шопова за ходенето й до Антарктида, без ни най-малко да подозирам, че творението й ще се води пътепис – и слава богу, иначе едва ли щях да започна да чета. А колко много щях да изтърва! А колко много нашите деца изпускат, мисля си.

Знаете ли, че да пътуваш до Антарктида може единствено да се сравни с ходене до Марс – нищо че е на нашата планета? Пробвайте с Google Earth и ще видите, че липсват снимки с висока резолюция за по-голямата част от континента. За сметка на това пък вече има Google Mars! В Антарктида, се ходи само с разрешение или с покана на някоя от научните експедиции на страните членки на Антарктическия договор. Като добавим факта, че пътят до там е колкото дълъг, толкова сложен и несигурен, ви става ясно колко пътеписи можете да прочетете за пътуване до там. Но колко от произведенията биха могли да преобърнат представата ви за литературен жанр? Колко биха ви карали да се възхищавате на автора, че с такава лекота поднася описания, научни факти, уникалности за ледения континент (о, да – паралелно с въвеждането на необичайни думи, от които забавлението става пълно). С великолепен език, чувство за хумор и усещане за всеобхватност, една вдъхновителка и мечтателка – космополитната и любопитна Изабела Шопова – описва най-студения, най-ветровития, най-сухия, най-пустинния, най-високия, най-изолирания и най-недостъпния континент на Земята, където тя живее в продължение на месец заедно с изключителните хора от българската антарктическа експедиция на българската антарктическа база на остров Ливингстън.

Родена през 1971 година във Варна, Изабела от малка е любител на книгите и мечтата й е да стане първата българска жена космонавт. На 11 години е приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия и завършва училище, преди да навърши 16. Скоро след това излиза от Варненския технически университет със специалност “Радио- и телевизионна техника”, но в годините на прехода работи здраво какво ли не (и не по специалността си) – плела е бутикови пуловери, била е манекенка, рекламен агент, търговски представител във фармацевтична фирма, регионален мениджър в дистрибуторска компания. През 2002 заминава със съпруга си в Нова Зеландия, откъдето в продължение на години пише писма и статии за живота и приключенията си там. Когато се премества да живее в Австралия, събира тези писма и ги предлага на издателство “Колибри”, след което книгите “На изток – в рая” и “На запад от рая” стават факт. И това потвърждава думите на Изабела, че е “инженер по образование, търговец по професия и пътешественик по душа”. За третата й книга “На юг от разума”, за особеностите на жанра, за проучванията,  за писането и за работата с редактор разговаряме с нея в едно богато интервю, което вярвам, че ще намерите за изключително интересно и полезно.

 

Изабела Шопова: “Никога не съм мечтала да ставам писателка”

Интервю на Валентина Мизийска

 

В що за жанр пишеш? Уж е пътепис, а е написано с огромно количество хумор, уж е история от първо лице, а включва и информация от много източници и доста науки…

Като започнах да пиша, то беше под натиска на непреодолима потребност. И до ден днешен писането за мен е начин да подредя собствените си мисли, новопридобити знания, емоции, преживявания и лични открития, съответно жанровата принадлежност на тези записки и наброски е последната ми грижа. В началото бях абсолютно убедена, че пиша писма, докато не дойде ред да ги издавам и тогава професионалистите в бизнеса ме убедиха, че моите писаници не отговарят на стандарта в епистоларния жанр. Коригирах се и започнах убедено и наивно да твърдя, че пиша пътеписи, но отново бях опровергана с необорими аргументи, че пътеписният жанр не предполага да включва готварски рецепти, научни статии, футурология и изобилие от неправилно употребени удивителни знаци – да споменем само някои от нарушенията ми в канона. И сега вече съм принудена да призная, че нямам идея, пък и не ми пука особено, в що за жанр пиша. Ако на мен ми върши работа и има читатели за този недефиниран и неидентифициран жанр, ами крайно време е да приемем, че съществува, и ако е толкова важно да му турнем етикет, то някой ден някой ще му измисли такъв, не се съмнявам ни най-малко.

За мен е лична потребност, когато опознавам нещо да го видя и разбера от всички възможни ъгли, в дълбочина и цялост. Ненавиждам повърхностно, плоско, опростенческо, едностранно представяне на нещата. Светът е сложен и сложно преплетен, а читателите са интелигентни и образовани, очакват и заслужават повече от шаблонно елементарно запознаване с темата. Затова и моите книги са шарена колекция от разнообразни гледни точки, аспекти, начини на възприятие – от научни и исторически факти, през лични преживявания, смешки и философии, та чак до готварски рецепти, за да се усети вкуса и аромата на мястото. Може да го наречем Холистичен жанр.

Знаеше ли в началото каква и колко информация трябва да събереш, за да представиш Антарктида в цялост, или част от елементите се родиха като идея допълнително?

Началото – интересен въпрос е кога започва писането на една книга или реализирането на една мечта. Моят опит е, че писането се случва, не когато пръстите на писателя бягат по клавиатурата, а много по-рано – в главата му. Понякога месеци и години по-рано. В този смисъл началото на мечтата Антарктида беше в далечната 2012-а година, когато изобщо нямах идея, че някой ден ще пиша книга, но започнах да чета и много скоро се сблъсках с толкова много нови факти, терминология и неподозирани страни на Ледения континент, че се видях принудена да си водя записки, за да не се обърквам сред многото имена, исторически и научни факти, класификации, географски точки. Тетрадката ми скоро свърши, а темите продължаваха да се трупат и аз започнах да ги записвам в електронен файл. Когато най-после се почувствах що-годе компетентна и вече не се губех сред имената, непознатите думи и научни теории, неочаквано и за мен самата бях натрупала материал за цяла книга.

В такава ли подредба изглеждаше първоначалния ти замисъл на книгата или беше нещо друго като идея?

Подредбата на темите следваше повече или по-малко структурата на книгите, които бях изчела, и ми се струваше логична. Не съм търсила оригиналност в структурата. Но добавих нещо от себе си в хумористичната интерпретация на фактите и смесването на лични дневници сред суховатите научни теми. Първоначалната подредба остана горе-долу същата, но в процеса на писане се наложи да съкратя някои теми като ги интегрирам в други глави, елиминирам ги напълно или ги разхвърлям на малки хапки тук-там, без да им давам собствено заглавие. Нови идеи се родиха от преживяванията ми в Антарктида – за тях също трябваше да намеря място и ги посбутах сред оригиналните теми и глави.

И все пак, сред какви източници търсеше материали за проучванията си? Допита ли се до капацитети в областта “за Антарктида”, за да интерпретираш данните, или напълно сама ги анализира?

Подходих към Антарктида както подхождам към всичко друго в живота си – с допитване до литературата. Прочетох стотина книги от последните 100 години. Започнах с антарктическата класика – книгите на пионерите антарктици, после минах към разказите на съвременните пътешественици и учени. Покрай тях се заинтригувах от научните открития в Антарктида и тогава към вече многобройните заглавия в библиотеката ми, съдържащи думите “Антарктида”, “бял”, “лед”, “Юг”, “пингвини”, “пътуване”, “приключения” се прибавиха заглавия като “астрономия”, “климатология”, “океанология”, “зоология”, “метеорити”, “квантова физика”. По едно време животът и дома ми бяха изцяло доминирани от пингвини – не можех да седна, легна или стана, без да се спъна в книга с пингвин на корицата. А в местната библиотека рафтът с антарктическа литература се удвои – толкова много заглавия бях поръчала от други библиотеки и клонове.

Не съм правила сериозни научни анализи, просто в книгата представих собствената си интерпретация на информацията, която успях да намеря по темите, които ме заинтригуваха.

География, история, биология, екология, политика, астрономия и какво ли още не! Разглеждаш Антарктида от толкова много ъгли, че превръщаш книгата в наръчник (изключително нестандартен при това!) на антарктическия почитател. Отдалечавайки се от ръкописа си във времето, струва ли ти се сега, че си пропуснала да кажеш още нещо интересно?

Когато за първи път ми хрумна да събера записките си в книга – още преди да бях пътувала до Антарктида – имах 97 различни теми и категории, които исках да доразвия и оформя в самостоятелни глави. Някои бяха толкова нови и вълнуващи за мен, че прекарах месеци в търсене на информация и четене по темата, но в крайна сметка отсъдих, че са прекалено специфична ниша или че не биха били интересни за широка аудитория, така че ги извадих от текста. Почти всички са споменати, но само бегло, само като подхвърлена идея, за малцината които евентуално биха се заинтригували. Например, съвременните изследвания на интелигентността и културата на косатките и други морски бозайници е огромна тема, по която аз се увлякох много, но обемът на книгата не ми позволи повече от бегло споменаване в няколко параграфа, което не е достатъчно дори само да зачекне спектъра от проблеми, открития, философски въпроси и полемика в тази област. Много интересни бяха за мен изследванията в областа на развитието на хранителната индустрия и как новите технологии в храненето са позволили на хората да завладеят нови територии – в това число Антарктида и космоса. Има купища литература и интересни аспекти и лични истори по темата огън и пожари в Антарктида. Много интересна и забавна тема са културните различия на базите на Ледения континент или пък специфичният антарктически хумор. С огромен интерес изучих историята на транспорта в Антарктида – отново развитието на технологиите е позволило на хората да се придвижват все по-далеч и все по-смело в недостъпни преди територии. Темите от областта на съвременната квантова физика, астро-физика и безбройните и все по-изумителни открития сред живите същества обитаващи вечните ледове и океанското дъно бяха също много изкушаващи. Но в крайна сметка, за да стигне една книга до читателите, тя трябва да отговаря на някои маркетингови изисквания. Едно много важно такова е обемът. Затова се наложи да съкратя някои от по-индиректно свързаните с Антарктида теми. За което не съжалявам – книгата стана по-компактна и по-четима.

А има ли сцени, описания, научна информация, които отпаднаха, и на теб ти е мъчно, че не достигнаха до читателя?

Има, да, винаги остава по нещо, което по различни причини отпада от окончателния текст на книгата. Но не ми е чак толкова мъчно – щом е отпаднало, значи е имало причина. Основното правило на редактирането е – режи! А, ако е било наистина важно и не можем да го забравим, то остава в нас, покълва, избуява и след време се превръща в нова книга или намира израз в някакъв друг творчески проект.

Как се пише при такива полеви условия? Къде написа книгата – там на юг ли?

Тук пак ще се повторя, че писането на книгите се случва в главата на писателя и често предхожда с години ръкописа. В този смисъл моята книга за Антарктида е писана с години и не на Леда, а в субтропичния Бризбън, където живея. През четирите седмици, които прекарах на българската база на остров Ливингстън успявах само да нахвърлям бързи бележки в дневника си, в редките случаи, когато не бях на поход, не чуках камъни в името на науката, не бях дежурна в кухнята, не снимах пингвини, не се къпех с дрехите в Южния океан, не участвах в някаква оживена дискусия или бурен купон. В последствие ги доразвих, преразказах и интегрирах в окончателния текст.

В Антарктида се ходи за кратко и животът на българската база е много динамичен. Има толкова много неща за правене, теми за дискутиране, битови предизвикателства за преодоляване, че буквално не ми оставаше време да спя. А в няколкото откраднати тихи минути тук-там се стараех да си водя кратки записки, колкото да ми напомнят впоследствие правилната хронология на събитията. Физическото писане беше един продължителен неистов напън – близо 6 месеца на денонощна работа над клавиатурата. Приятелите ми престанаха да се обаждат и да ме канят да излизам, защото аз все имах да пиша, персоналът по заведенията в квартала ме възприемаше като част от интериора, библиотекарките знаеха името ми и номера на картата ми наизуст. А после дойде време за редактиране – най-трудната част от писането. Два месеца на безкрайно препрочитане, скъсяване, реаранжиране, опростяване, ново четене, ново редактиране, още рязане и още опростяване.

В Антарктида книгата оживя в главата и сърцето ми, но се превърна в текст и доби форма в прозаичното ежедневие там на север, при разума.

Правиш самия читател покорител на Антарктида. Изглежда познаваш формулата на увлекателния пътепис. Хумор, леко поднесена научна информация, уникални описания, лична гледна точка. Какви са пропорциите в рецептата?

Аз съм пословична с неумението си да следвам рецепти. Дори когато искам да повторя сполучлива такава, съм просто неспособна – някакъв подсъзнателен импулс саботира опитите ми да пресъздам миналото точно, без вариации – все нещо ще забравя, объркам, заместя или в последния момент ще се опитам да подобря и крайният резултат няма да е същият. Затова и не обичам да давам рецепти. Към писането подхождам както към готвенето – има някакви основни правила, които спазвам – като да речем правопис, граматика и структура – но оттам нататък се поддавам на мимолетни импулси, спонтанни шеги, непредвидени обрати. Редактирането е процесът, с който слагам нещата в ред и се опитвам да поизравня настроението, тона и стила на цялата книга. Хемингуей май беше казал “Пиши пиян, редактирай трезвен”. В този смисъл, единствената рецепта, която мога да предложа е – пиши, пиши, пиши и когато в процеса на писане най-после ти се изясни какво е това, което искаш да кажеш (избѝстри се основната идея и добиеш увереност в собствения си глас), тогава започни да редактираш с този глас и в името на тази идея.

С какво усещане се надяваш да останат читателите след прочита на книгата?

Вдъхновение. Вдъхновение да направят нещо, да идат някъде, да научат повече, да напишат, да споделят, да спасят, да създадат. Вдъхновение да надскочат навика, да предизвикат апатията на ежедневието, да излязат от зоната си на комфорт. Ако книгата ми подтикне поне един читател да започне да прави нещо, което винаги е искал, но все е отлагал, или пък ей сега му е хрумнало в резултат на четенето, моите дългогодишни усилия над клавиатурата ще са възмездени.

Ако все пак трябва да калкулираме работата ти, какво ще излезе? Колко дълго писа тази книга?

Цял живот на мечти и бавно събиране на кураж да ги следвам. Три години на безогледно четене по темата и отчаяни усилия да стигна някак до лелеяния леден бряг. Един месец в света на Бялата кралица на юга. Осем месеца неистов робски труд над клавиатурата. Само толкова.

Мечтала си да станеш космонавт; като изключително бързо развиващо се дете, завършваш математическа гимназия на 16 години; разполагаш с диплома за висше образование по радио- и телевизионна техника; имаш опит като манекен, рекламен агент, търговски представител на козметика, регионален дистрибутор… Но кога разбра, че можеш да пишеш, при това – така добре?

Спомням си, че се научих да пиша буквите от българската азбука в първи клас. Като всички. После вече писането е въпрос на практика. Като всяко умение то се подобрява с практикуване и съзнателно развиване. Никога не съм си мечтала да ставам писателка. Изобщо не ми е минавало през ум. Случи се инцидентно. Като форма на терапия и самопомощ в труден момент, като лек срещу окончателно полудяване, метод за борба с депресията, бягство от травматизиращата реалност. После ми стана навик. Превърна се в начин да синтезирам и структурирам мислите и натрупаните знания. В източник на радост и удовлетворение. В средство за общуване – с другите и със себе си.

Дали пиша добре е въпрос на субективна оценка. Аз лично нямам високо мнение за писателските си дарби и се старая да се развивам като чета много и пиша много.

Вече имаш издадени 4 книги. Разкажи ни за работния си процес. Създала ли си си рутина на писане?

Ами, след 15 години практикуване, вероятно имам създадени някакви навици, подсъзнателно следвани модели на работа, неволни повторения и рутинни практики. Но някак не съм се замисляла и дефинирала тези процеси съзнателно. Основните елементи в процеса на писане, които аз различавам са четири: План или може също да го наречем идея, любопитство, импулс, мотивация, страст – това е движещата сила на проекта. В случая с последната ми книга това беше желанието да опозная колкото е възможно по-отблизо и по-интимно Антарктида – като чета и науча повече, като я посетя и докосна, преживея и като опиша връзката си с нея. Вторият основен елемент е Проучването или търсене на информация, четене по темата, гледане на филми, ровене из художествената литература, изчерпателно изследване на всички материали, до които успея да се докопам, за да се запозная с обекта на любопитството си от възможно най-много страни и ъгли. Третият и вероятно най-важен аспект е самото пътуване, за да преживея лично наученото по умозрителен начин. И накрая – Писането, което целѝ да обобщи в едно придобитите впечатления, знания, опит и преживявания от предните три.

В първата ми книга този процес беше по-хаотичен и инстинктивен, с повече лутане между всичките четири фази. С втората книга следвах този план малко по-методично и докато стигна до четвъртата вече бях развила способността да преминавам съвсем естествено от една фаза в друга. Резултатът е, че писането ми е много по-ефективно – книгата за Нова Зеландия писах шест години, докато основният обем на текста за Антарктида завърших за около шест месеца.

По колко редакции правиш, преди да изпратиш ръкописа си в издателството?

Много!

Не намалява ли броят им с всяка следваща книга?

Не, не намаляват. Напротив – ако нещо съм научила в петнайсетгодишните си писателски усилия и терзания, то е неимоверната значимост на редактирането. Така че редактирам, докато ми писне или дойде крайният срок за предаване на текста. И после пак. Винаги има още нещо, което впоследствие откривам, дето е можело да се доизпипа, доизкусури, оптимизира и доподреди. Редактирането е на практика безкраен процес.

Как се случи да започнеш работа с Colibri? Опиши ни опита си с едно издателство – началото, а после и отъпкания път?

Късметът ми да попадна на издателство Колибри е вероятно единствената причина днес след името ми да стои определението “писател”. Аз нямах самочувствие на автор и нямах никаква идея за това как текстът, който аз съм написала, ще се превърне в качествен комерсиален продукт, какъвто е книгата. Екипът на Колибри извърши тази магическа метаморфоза.

Аз живеех в чужбина, не познавах никакви писатели или издатели, нямах дори поглед върху съвременния български книжен пазар, така че отново, както във всички важни моменти в живота си, подходих научно – с изучаване на литературата по въпроса. Издирих българските пътеписи от последните няколко години и направих списък на издателствата, които са ги издали. Той се оказа невероятно кратък – само три издателства по онова време бяха направили някаква заявка в пътеписния жанр. Писах и на трите и за мой огромен късмет Колибри бяха много делови и ми отговориха първи.

Не знам дали е защото съм географски много далеч, но аз и до сега нямам много добра представа за процеса на оформянето и издаването на книгата. Всичко се случва някак без моето участие, като с магия. Работя предимно с редакторката – Росица Тошева е редактор на всичките ми книги – и няколкото имейла, които си разменяме с Роси са винаги много кратки, конкретни, по същество. Възможно е да съм жертва отново на невероятен късмет – вероятно с Роси сме просто нещо като творчески близнаци, които имат сходен светоглед и се разбират без думи. Или обяснението за изключително безболезения процес е огромният опит и професионализъм на Росица Тошева и целия екип на издателството. Факт е, че за мен, от моя гледна точка, работата по издаването на книгите е лека, безметежна и безстресова. Няколко месеца работим по редактирането и после обикновено не чувам нищо, докато не е готова корицата и наближи време за излизане от печат. Истински тежката работа за мен е единствено периодът около представянето на нововизлязлата книга – интервюта, срещи с читатели, медии – една щура, уморителна, но вълнуваща и приятна въртележка.

С все повече доверие ли подхожда издателството към теб с всеки следващ ръкопис или трябва всеки път да се доказваш?

Истината е, че Колибри ме подкрепиха и застанаха изцяло зад мен и спорните качества на първия ми ръкопис – с всичките му чуждици, варненски диалект, неологизми, изобилие от прилагателни, странно структурирани изречения и неправилна пунктуация – още първия път. С всеки следващ проект взаимното ни доверие и умение да работим заедно се увеличава вероятно, но аз не забелязвам разлика в процеса. Освен все по-близките ни лични отношения.

Как се работи с редактор по един пътепис? Според теб, трябва ли редакторът да е добър в редактирането на пътеписи или е достатъчно да познава формулата на четивния текст?

Традиционно още от първата книга, та и до днес, с Росица Ташева обсъждаме значението и приложимостта на някои жаргонни, диалектни или новоизмислени думи – така наречените “изабелизми”. Тя ми изпраща списък с думите и изразите, които й се струват необичайни, още докато чете ръкописа и аз отговарям с пояснения или редактиране. Аз съм също перманентно и безнадеждно предизвикана от пунктуацията – употребявам в непрактично големи дози скоби, тирета, въпросителни и удивителни знаци, така че с редакторката имаме споразумение тя да коригира дозировката, както намери за добре. В резултат на многословния ми излиятелен стил текстовете на книгите ми са винаги много по-големи по обем, отколкото издателите намират за практично, препоръчително, четивно или пазарно приемливо, така че винаги имаме поне един рунд на жестоко съкращаване на ръкописа – в един паметен случай с повече от 20%. Разбира се, после трябва да се препрочете, редактира и докоригира вече редактирания текст.

Честно казано не знам дали редактирането на пътеписи е с нещо по-различно от редактирането на всеки друг текст. Аз виждам работата на редактора като деликатен балансиращ акт – хем да съхрани автентичния авторов глас, хем да го направи малко по-достъпен за широката читателска аудитория като го освободи от грешки, неясноти, двусмислици, нелогичности и излишества.

Имаше ли Росица големи забележки по последния ти ръкопис?

Забележките по ръкописа за Антарктида бяха пак същите като с предишните ми книги – самоубийствено голям обем, няколко необичайни думи или правопис и дълги преговори с целия екип на тема как и колко снимки можем да включим.

Кой е най-важният съвет, който тя ти даде по този ръкопис и който смяташ да ползваш в по-доброто си писане в бъдеще?

Най-важният съвет? Както винаги – съкращавай!

Имаш изключително отличителен писателски глас. Пишеш увлекателно, динамично, умееш да превръщаш сух научен текст в забавно четиво. Кое, мислиш, формира този стил? Кои любими автори ти повлияха, колко дълго го упражнява и с какво?

Любими автори, чийто стил ми се струва, че разпознавам понякога в структурата на собствените си изречения, са Иван Мариновски, братя Стругацки, Рей Бредбъри, Бил Брайсън. Стилът според формулировката на Алфред Хичкок е самоплагиаризъм, така че той се създава с много писане и редактиране на вече написаното. Но също и с много четене. Има едно правило в невропсихологията, че за да станеш наистина добър в нещо, за да овладееш виртуозно някакво умение, трябва да прекараш поне 10 хиляди часа, съсредоточавайки се върху това конкретно занимание. Това са поне 10 години по три часа на ден. За мен много формиращи в този смисъл бяха маниакалното четене от най-ранно детство, както и маниакалното писане през последните 15 години.

С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?

Имам редовна осемчасова работа в офис, където се занимавам с управление на системи за съхранение на информация, бази данни и анализиране на бизнес процеси. От висотата на скромния си опит мога да твърдя, че времето за писане не се намира, то се планира, прави, краде, изстрадва и отстоява. За него се водят битки, правят се жертви, спазва се дисциплина, плаща се висока цена. Всички хора на този свят имат едни и същи 24 часа в денонощие. Това означава, че писателите се отказват от нещо, което другите хора правят по 3 часа на ден в продължение на поне 10 години. Едно масово занимание, на което съвременният човек отделя повече от 3 часа всеки ден е гледането на телевизия. Други такива занимания са шофирането от и до работа, четенето на вестници, разговори за политика, социалните мрежи, гледане на спортни състезания, домакинска работа. Аз нямам телевизор, кола или голяма къща, не пазарувам, не чета вестници, не следя спортове или политика, не ползвам социални мрежи, така че ми остава време за писане, четене и пътуване.

Какво обичаш да четеш?

Всичко. Много съм любопитна и искам всичко да прочета. За съжаление е невъзможно. Така че се ограничавам. В резултат на което вече много рядко изобщо чета художествена литература. Когато работя по нова книга обикновено си налагам дисциплина да чета само по темата, за която пиша и да не се разсейвам с нищо друго. Което означава, че в паузите между две книги чета като невидяла, за да си наваксам. През последните години съм се пристрастила към научна тематика – невропсихология, антропология, философия, квантова физика. Последното ми голяма страст са книгите на Ювал Ноа Харари и проф. Брайън Кокс.

Работиш ли върху следващ проект?

В момента се подготвям за пътуване в Южна Америка, но още нямам избистрена идея и не знам дали от това ще излезе книга. Точно сега съм май по-скоро в период на почивка между два проекта.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Писател се става с писане – пиши! Добър писател се става с редактиране – режи!