“Ами ако Стивън Кинг беше българин?”
Из книгата “Ами ако? България на три морета. Истини за българската народопсихопатия” на Христо Раянов, издателство Софт-прес.
“Сега невлизаме в странната мистериозна и опасна среда на българския съвременен писател. Стивън Кинг, българинът, щеше да е изключително колоритна личност на родния литературен небосклон (ех, стане ли дума за писатели, веднага изразът “литературен небосклон” изниква, вовеки свързан с изконната претенция за висока култура).
Стивън Кинг щеше да бъде гений… или поне според него самия.
Стивън Кинг щеше да пие много. Но не според него самия, а според всички останали.
Той нямаше да пие заради алкохолизъм, а просто защото нямаше да понесе тежестта на огромния си творчески потенциал, затворен в малка България. Както е казал Джинът на Аладин – phenomenal cosmic powers – itty bitty living space.
Пиян и вечно мрънкащ, Стивън Кинг щеше да се разнася от телевизия в телевизия, от социална мрежа в социална мрежа и да оплаква своята тежка съдба.
Стивън Кинг, български писател, нямаше да работи в пералня, едва смогвайки да се издържа заедно със семейството си (както е правел истинският Стивън Кинг). Съвсем не – той щеше да негодува постоянно, че държавата не му дава пари наготово, задето се мъчи да “я образова”.
Той нямаш да се интересува, че Вонегът например е бил продавач на коли; Агата Кристи – помощник-аптекар, а Артър Конан Дойл – лекар. Или Джон Гришам – адвокат. Не, някак вътре в себе си Стивън Кинг щеше да завижда на хора като Орхан Памук, на които родителите са помагали финансово, за да имат време и спокойствие да пишат.
Стивън Кинг щеше да използва високопарни изрази, сложни думи и витиевати изречения, които винаги щеше да поднася с една особена полуусмивка – в стил “жалки профани, изобщо не вдявате за какво ви говоря, нали?”. Нямаше да знае, че спукването от употреба на сложни, дълги и завъртяни думи прави от един човек “интелектуалец” толкова, колкото “The Spirit of Ecstasy” на предния капак прави от москвича ролс-ройс!
“Най-важното за един писател е да мрази комунистите. Не може без това. Може твоите романи да нямат нищо общо с комунизма, но ти задължително по интервюта трябва да казваш колко много ги мразиш тия мръсни червени изроди. Щото иначе – какъв писател си! Някакъв дето пише просто защото иска да прави литература, да разкаже своите истини? Сакън! Ако не проповядваш срещу комунизма, ще вземе народът да си помисли, че си комунист. Дори и на 20 години да си, мрази!” – това ще е посланието от Стивън Кинг.
Той щеше да прокара още посланието на мъченика – народен мой, аз те обичам, макар че си глупав, необразован, нагъл и злобен.
Или както Ицо Хазарта описа въпросното състояние: “България не ме обича, а аз съм ебати пича.”
Отговора – знаем всички.
В тази връзка Стивън Кинг щеше да напише садо-мазохистичния роман за българските избиратели – “50 нюанса алено” (щото “червено” е изтъркано, пък нали сме творци!), в който главният герой – гласоподавателят, пуска своя вот 25 години за едни и същи комунисти, за внуците и децата им и след това ги псува, че не го обладават всячески и по много.
А книгите? “Сиянието”, “То”, “Мизъри”, “Мъртвата зона”? Когато един писател не оставя книгите да говорят за идеите му, а пренасища публиката единствено с личността си, книгите няма смисъл да се споменават изобщо!”
Из книгата “Ами ако? България на три морета. Истини за българската народопсихопатия” на Христо Раянов, издателство Софт-прес.
Още откъси от книгата:
“Ами ако Аспарух не се беше преселил в Онгъла?”
Ами ако? Въпросът, който поне веднъж всички българи си задаваме. История, култура, велики личности – всички попадат в плен на въображението ни, щом се размечтаем на тема “Какво щеше да стане, ако…”.
- Ами ако Аспарух не се беше заселил в Онгъла?
- Ами ако нямаше комунизъм?
- Ами ако имаше социални медии преди 1300 години?
- Ами ако Меси и Роналдо бяха българи?
- Ами ако имаше жълта преса преди 100 години?
Въпросите нямат край. Истината и мечтите обаче често изпадат в тежки несъгласия помежду си, а българинът е пословичен със своята особена гледна точка, що се отнася до историята, политиката и спорта.
В книгата “Ами ако? България на три морета. Истини за българската народопсихопатия” авторът Христо Раянов насочва читателския поглед към забавното и интересното в бленуващата българска душа и комичните резултати от евентуално сбъднати “ами ако” мечти.
Христо Раянов завършва “Журналистика” и “Литература – творческо писане” в СУ “Св. Климент Охридски”. В момента е докторант по литература и кино. Писал е сценарии за “Откраднат живот”, “Сървайвър България”, “Столичани в повече”, “Най-хубавите години от нашия живот”, “Комиците”, “Нека говорят”, “Българските следи” и е автор на публикации в списанията “Гранта България” и “Страница”. Печели националната награда за дебют “Южна пролет” в категория “Проза” за сборника с разкази “Трудният начин” и трета награда от конкурса “Рашко Сугарев” на фонд “13 века България”. Негови разкази са преведени на хърватски език в сборника “Антология на съвременната българска литература”, а през 2015 г. става част от първия англоезичен каталог “Съвременни български писатели”.
