“Престорих се, че ми се живее, и излязох.”
Из романа “Катафалка, два носорога” на Петър Крумов, издателство Колибри.
“Събота късен следобед, най-общо казано. Убивах време преди срещата с ирландско кафе на терасата. Ирландско време. Между блоковете израснаха зелени хълмове, в чиито гънки бродеха гайдари и се въргаляха крави. Под въздействието на уискито пях неразбираема песен с ирландски акцент, или поне с онова, което си въобразявах, че е ирландски акцент. После влязох обратно в апартамента.
Оставаха два часа до срещата ми, колко мило. Гърлото ми се свиваше като слива, пъхната в гореща фурна. Може би да напусна апартамента, не беше най-мъдрата идея. Бях отвикнал да излизам вечер, да къркам с приятели, в дискотеките се чувствах неизползваем. Отшелникът от теракотената пещера с пица в ръка – това бях аз.
Прекарах доста време пред огледалото. Въобще не ми идваше наум как да се облека. Въртях се с една риза, подарък от Буря, и току я навличах върху разплутото си тяло. Тя обаче беше прекалено предизвикателна, прекалено розова, прекалено баровска, прекалена във всяко отношение. С нея приличах на застаряващ галактически сутеньор, спипан от полицията сам, разорен и фиркан в совалката си. Нямах топки за такава дреха; хвърлих я на леглото.
Накрая се спрях на виненочервеното поло. Всичките ми панталони до един бяха измачкани и оклепани, приличаха на релефни географски карти. След дълго ровене изкопах някакви забравени от бога и от мен дънки. Ей, Господи, я погледни, бе, гледай тук какви дънки съм имал! Протрити на коляното, така че дори не бяха излезли от мода. Ще свършат работа. Навлякох всичко това върху себе си. Пръснах се със спрей за уста. Пръснах се втори път, престорих се, че ми се живее, и излязох.
В малодушието си реших на всяка цена да избегна градския транспорт. Тролеи разтваряха врати, железни трамваи кръстосваха, метрото препускаше под краката ми, но не, мерси. И без това нервите ми бяха изопнати, нямах желание да ми мятат погледи и да ме мачкат като домат. Нито да слушам гърмящите гласове на гаменчетата, тези ходещи тонколони. Всяка сутрин си увреждах здравето с това. Тъй че тази вечер рекох да се поглезя и оглеждайки се във витрините, скочих в първото такси. Като бял човек. Хей, такси, закарай ме до площад “Гарибалди”! Не удостоих шофьора с поглед, той си остана само едно петно. В таксито звучеше нещо средно между джаз и новини, а аз се радвах, че засега ще ми се разминат срещите с хора.
Площад “Гарибалди”. Бях се долепил до паметника и подръпвах червеното поло надолу. Отесняло ми беше, мамка му, и все се набираше нагоре – като кървав болшевик, лазещ към двореца на царя…”
Из романа “Катафалка, два носорога” на Петър Крумов, издателство Колибри.
Още откъси от романа:
“Спадах към онези, с които не си заслужава да излизаш…”
Зимен курорт, изтощена любов, красиви женски крака, актриса със слабост към кокаина, баща с алцхаймер, убиец… два носорога. И един чиновник на средна възраст, овладян от болката и съмнението, който се опитва да реши кризата, настъпила в живота му. Бягайки от инерцията и преструвките, той постепенно се откъсва от зоните на своята сигурност, за да се озове оголен и омерзен пред извода за собствената си същност.
Това е роман – екзистенциално пътешествие, мрачен и ироничен разказ за онзи сюблимен момент, когато в добре подредения ни живот изникват въпросите: Прокудени ли сме от света, който сами сме устроили за себе си? Съществува ли изход от непрогледната нощ, в която попадаме?
Петър Крумов е роден през 1988 г. в София. Следва културология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а след това завършва кинорежисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Повлиян е от творчеството на Луи-Фердинан Селин, Пиер Паоло Пазолини и Роберто Боланьо. “Катафалка, два носорога” е неговият дебютен роман.
