Емилиян Станев: “Моите първи опити да напиша разказ бяха неуспешни. Неуспешни не затова че разказът, който пишех, излизаше лош, а затова че не можех да го завърша. Той оставаше без край, отегчаваше ме още в средата и аз го захвърлях. Чудна работа! Докато отначало замисленият сюжет ми харесваше и ме увличаше, щом седнех да го пиша, изведнъж ми се виждаше неинтересен, плитък, някакъв прост факт, от който не можеше да се получи художествено произведение. По-късно, когато ми се удаде да напиша първия си разказ, аз разбрах кои са причините за неуспеха ми. Тия причини се оказаха не една и не две, но най-главната беше, че все исках да изобразя не това, което аз виждах край себе си всеки ден, не тоя равен, течащ като замърсено поточе живот в нашия малък провинциален град, а нещо друго, силно, героично и най-главно “дълбоко”. Аз изобщо смятах разказа за дребна работа и се мъчех да напиша най-малко повест, драма или поема, нещо такова, каквото тогава четях. А тогава четях и руските класици, и французките майстори, и разни “модернисти”, но български автори почти не четях. Мисля, че една от превзетостите на много младежи от моето поколение беше да знаят наизуст Хайне, но да не могат да издекламират нищо цялостно от Вазов.”